Организаторът на дюселдорфския джаз фестивал, един от големите и значимите фестивали в тази област, е незрящ човек. Това го осъзнах, когато на заключителния концерт миналата година станах свидетел на трогателна сцена. Човекът застана на сцената, разказа за фестивала, развитието през годините и после конкретно за днешната изпълнителка. Която е била толкова любима на него и на баща му, но баща му недоживял тя да дойде на фестивала – три години подред все нещо се случвало – или била на турне, или се разболяла в последния момент, или нещо друго. И сега тя е тук – пред него и през незрящите му очи, които може би имат директна връзка с отвъдното и така тя е и пред баща му. Дали наистина той не каза, че ще гледа шоуто и с очите на баща си? Или може би е наследил след смъртта на баща си зрящите очи на отеца, но само при едно условие – да ги използва един единствен път и толкова!… И сега този човек стои отпред на сцената, развълнуван от успеха на фестивала през годините и трепрещ от срещата с тази очарователно шантава джаз дама, облечена в сценично разкъсана рокля от бели дантели; незрящият шеф на фестивала със знаковата значка на ревера – три черни точки в жълт кръг, дългата тънка пръчка за ориентиране в пространството, до него плътно застанала асистентка му. А той с голям букет и насълзени благодарни очи. И после започна концертът, но това беше концерт, на който повече повече имаше за гледане, отколкото за слушане, цял спектакъл насред носталгично претръпкана сцена със стари мебели, дантели, лампиони с ресни, чадърчета, диванчета, изразителна мимика и движение на тела. И бях убедена, че незрящият ВИЖДА по своя си начин всичко това. Иначе, ако трябва да съм честна, аз едва изтърпях до паузата и си тръгнах с облекчение от тази чудовищна музикално-сценична дантелщина, а може би трябваше просто да затворя очи и до края.