Денят се очертава да очертае началото на по-благата част от годината. Небето се отпуши, вятърът е все още северен, но тих като мишле. Мирише на рапица, бурени избиват от всеки изоставен ъгъл с онази дива и жилава воля за живот, която бурените носят в малките си спортни семена. Ако сте чакали да цъфне бурен, знаете за какво говоря – буренът расте и се втвърдява, завзема територия, разклонява се, къдри листа, суче, превива и накрая пуква в малки и сприхави цветчета; корените му са дълбоки и сложни, поне три пъти по-големи от цялото растящо навън тяло. (Това отклонение за бурена настоява за своето подобаващо завземане на територия в текста. Да приемем, че се разклонява отдолу, подтекстово.) Открих загубения файл с дневника на лимнолога. Чудите се за какво ми е притрябвал дневникът на лимнолога ли? Ами заради „Лимне“, разбира се. И ми трябваше точното наименование на онова растение в дома на баба му и дядо му, което сутрин го посрещало с цветове, натежали с капка нектар. Малкото момче отваряло уста нагоре към високото цвете, надвиснало като фосъчен чадър, и поглъщало капка еликсир на детството. И докато търсех мястото във файла, в което се намира латинското наименование на стайното растение, попаднах на спомена на лимнолога за най-омайния мирис, който връща времето назад. Онази фльонга, в чиято извивка попада съзерцателят, дълготрайно събирал дребните изсъхнали венчелистчета от повяхнали минути. Лимнологическата мадлена. Това е мирисът на занзибарската нимфа. Тя е синя и покрива малката езерна повърхност в тропическата градина на чичо му. Тя синя лилия. Тя е лотос.