Започна тазгодишното jazz rally. Вчера бях на концерта на един средно добър квартет и бях ухапана от супер талантливо насекомо   Бях впечатлена как в тази охладена от климатици зала се е намерил малък крилат вамир, после дълго си мих ръката с ледена вода, днес вече явно съм се преборла с отровите и имам за спомен малка кървава точка върху основата на палеца.

Има ли и други хора, които получават синини върху дланите от ръкопляскане? 

Иначе квартета предимно свири с такъв профил, какъвто има средно добрата поезия (нали знаете, че преобръщам всичко в поезия, защото ми е по-лесно да говоря по темата). Това е такава поезия, която е чудесно оформена, добре направена и нищо повече. Тя е толкова приспособима, че в какъвто и контекст да я поставиш, седи добре. Авторът на средна поезия е обикновено майстор на формата, знае, че няма как да не се справи, няма как да бъде отхвърлен, понеже всичката работа му е добре вързана. Неговите ръкописи са гладки и добри. Опират се на големите поети, на образците, и ги имитират повече скрито и по-малко явно. Единственото, което авторът на средно добра поезия няма, е демон. Така и с квартета снощи. Все пак снощи за първи път слушах дълго изпълнение на вибрафон и си по помислих как, ако някой ме попита да подредя наличните на този свят музикални инструменти в редица според предпочитанията си, той ще бъде последният на опашката. Ама че глуповат инструмент! Дрънкалка на маса. В началото на редицата щях да поставя контрабас или чело. Изобщо, ако имах втори шанс да уча инструмент – бас, бас, бас!