Поезия в края на годината: Висенте Алейксандре

Пак поезия, избрана на принципа на случайността и преведена за вас с кеф и малко мъки… Затова пък случайността е голяма работа! 🙂

Висенте Алейксандре (Vicente Aleixandre); 26.04.1898, Sevilla – 14.12.1984, Madrid; испански писател, Нобелова награда за литература (1977)

Творчеството му обхваща три периода. Ранните му стихотворения са в стила на сюрреализма. Характерни при него тогава са песимизмът, индивидуализмът и сложният изказ. Долното стихотворение е от този ранен период.
После започват да го вълнуват социални теми, изказът става по-прост и разбираем. А през последния, късния му период, го вълнуват темите за преходността и смъртта.

26168642_1363630303759345_6056920273048102578_n
Дървото

Дървото никога не спи.
Твърд дъбов крак, понякога толкова гол, че да обикне едно доста тъмно слънце.
Танцуващо бедро, което спира за миг,
докато хоризонтът в уплаха се отдръпва.

Дърво – това е някакво бедро, което се издига на земята подобно щръкнал живот.
Не иска да е нито бяло, нито пък червено,
зелено е, винаги зелено като твърди очи.

Огромно коляно, върху което целувките никога няма да имитират фалшиви мравки.
Където луната няма да се преструва на фина дантела.
Понеже пяната, която една нощ ще се осмели да го докосне,
на сутринта е скала, твърда скала без мъх.

Вени, по които понякога целуващите ги устни
усещат живеца на стоманата, която служи
да преведе онази топлина, която дава блясък на кръвта,
когато тя се проточва, притисната между мъдрите мускули.

Да. Понякога му се иска на цветето да бъде мощно рамо.
Но никога няма да видите дърво да иска да е нещо друго.
Човешкото сърце понякога кънти, когато бие.
Дървото обаче е мъдро – веднъж засадено, господства.

Цяло небе и една зора почиват върху клоните му.
Кълбета млади птици не се осмеляват да увиснат между напъпилите му вейки.
И земята – в пълен покой пред очите ви;
Но знам, че тя като море ще се надигне, за да го докосне.

В целостта си – великан, долавящ звездите, всичките надиплени в безветрието,
тайнствено звънтящ в пълното отсъствие на златен вятър,
едно дърво живее и успява, но никога не роптае,
нито пък някога хвърля върху смъртните своята сянка.

Висенте Алейксандре

Из Mundo a solas (1934-1936)
(Изоставен свят, или имате по-добро предложение за превод на заглавието?)

Превод личен и бърз, но внимателен, от испански с помощта на немски: ПХ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s