В детската ми стая през 80-те на стената висеше плакат на Sade. Тогава напълно непозната ми. Плакатът сигурно ми го е дал някой, който също не е искал да има нищо общо с този изваден от вътрешната страница на ценно списание образ. Гланцова тънка хартия. Може би заради ценността на хартията оставих плаката да виси години наред, без отношение към образа на него, без връзка с лъскавото тъмно лице, карминените устни, иразителното бяло на очните ябълки. Нито музиката достигна до мен. С времето това си остана май и единственият плакат в стаята, а един ден дотолкова ми беше омръзнал, че помня утехата с която го свалих. И с това Шаде изчезна завинаги от живота ми. До преди няколко месеца, когато реших внимателно да изслушам всичко онова, което е излизало от карминените устни и никога не е пробило тишината на детстката ми стая. И бях омагьосана. Не знам дали реших да слушам Шаде заради досадния плакат, или връзката е лудешки невъзможно обратна – плакатът е попаднал тогава при мен като едно голямо обещание от бъдещето, това звучи така осемдесетарски, така реално. И слушам днес Шаде в ненавременния бас на своето време, което не е линия, а шепа перли в отворена ръка – когато раздвижа пръстите, прескачат една през друга като гъвкавите прасци на Шаде, която от дъното на сцената с кръстосана стъпка бавно върви към микрофона. И този днешен мой възторг е роден някъде в бъдещето, а аз не знам нищо за естеството му. Soul. Само го предусещам го като недобита още сол. Бас.