Тази сутрин под душа ме връхлита затънтен спомен от детството, явно горещите бодливи струи активират по смешен начин случайно затулени участъци от мозъка. Беше на посещение в училище Миряна Башева, а след разговора аз бях натоварена с огромен букет, който трябваше да пренеса през безкрайно дългата стая и да го поднеса на гостенката. Тръгнах аз, вървя, а пред очите ми само пищни цветя и целофани се люшкат и шумолят. И по едно време се плеснах по очи на пода, премазвайки и букета, който ми беше равен по големина, значи почти беше като четвъртокласничка от цветя. Знам, че за миг привлякох цялото внимание върху себе си, станах, изтупах букета и все пак го поднесох в нещо като върховно прашно смущение.

Не е достаъчно да си добър ученик с литературни интереси, за да тласкаш гигантски букети напред. Дори е грешка в системата. Големите букети трябва да ги носят онези другите, с добрата телесна координация, които могат да се изкатерят на кълбо, дърво, антена или планета. А може би е точно обратното. Може и да е било добър избор да поверят букета на дребно момиченце с очила – все пак така добре гледах през целофана, че този опит оплоди не един текст, макар Миряна Башева да е получила по-скоро цветна деконструкция.