Гледах „24 Frames“ (2017), филм на Abbas Kiarostami, появил се посмъртно. Киаростами умира година преди това. Филмът обединява 24 кратки гледки, предимно природа – гарвани, вълци, крави, сняг, всяка в една неподвижна своя рамка и в леко изменяща се среда. Филмът си е чиста естетика и дали поради моментните ми интереси съм с изострени сетива за хайку – веднага усетих цялото като колекция от 24 визуални хайку. И действително, Киаростами се занимава и с други изкуства, пише поезия, и има изразено предпочитание към хайку. Преди година гледах филма му „Certified Coppy“, в който се поставя въпросът за копието и оригинала и се разиграва цялото чрез фалсифицирането на една любовна история. Помня, че филмът много ме изнерви тогава, Жюлиет Бинош беше напъхана в ролята на лигла, доста сълзлива работа. Бях дала на филма 6 от 10. Сега обаче се замислих дали пък това не е било действително търсеното послание на филма – именно представнянето на копието любов като лошо копие на истинската любов, тоест – то е фалшиво, то трябва да звучи фалшиво… хм, май трябва да го гледам пак.