Сънувах, че гледам 7-часов филм за осъждането на борец от някаква съпротива в Канада на смърт. Осъденият е славен майстор лютиер. Голяма част от филма се състоеше от детайлно описание на времето преди да го екзекутират. Той и съдията палач, който иска от него да подпише някакъв документ, с който признава вината си и тогава ще бъде помилван. (Прилича цялото на смъртта на Сократ, нали?) Лютиерът – не, не подписва. Съдията и осъденият се гледат през мрежа за комари; съдията е вътре, а осъденият – вън. А през дългото време все нещо по малко се променя в рановесието на тази сцена; по едно време осъденият къса мрежата за комари, съдията не реагира. После започва прощаването – дълга редица от хора чакат да го прегърнат и да му кажат нещо. Всеки има по минута. И никой не може да го убеди да остане жив и да подпише проклетия парцал. Жена му, многобройните му деца, рев, непоносима скръб. Този лютиер е наполовина от български произход. И изведнъж се появява във филма сред редиците от хора един човек, който нещо му казва и лютиерът се съгласява да живее. Какво му е казал този човек? Раказал му е за една стара цигулка, която намерил в склада на старо читалище в България. Описва му някакъв специфичен тип възел на струните, подробности от корпуса и изведнъж на лютиера честта и принципите не му се струват толкова важни, че да умре заради тях, при условие, че има една странна, изобщо неизвестна цигулка, цигулка, която той знае, че не е нищо особено, не е никоя от световните инструменти, читалищна цигулка. И живее… и малко след това филмът свършва с това как скоро ще умре стар, болен и безславно при изключително негеройски условия. И внимание – на смъртното си ложе той чете не друго, а великият (според филма 😂) философски труд на Бенковски „Тогава и сега“. В края на филма, който гледам в лятно кино, прелита жерав в реалното небе. Филмът е толкова добър, че веднага отсъждам как ще влезе в списъка на най-добрите филми за всички времена, давам му на сън 9,5/10 точки.