Заради вчерашната „Соната за пиано в ла минор“ на Григ се задълбочих в размишения за… ла минор и други неща. Първо, самото название „ла минор“ на български съдържа само гласни и сонорни съгласни, което за мен го издига във висшата лига на лексиката. Сигурно знаете, че изпитвам звънка радост, не, повече от радост – възхита, почитание – към думи, изградени само от звън. Лимне е такава например. Лора. Лале. Рим. Рено. Луна. Но. Не. Рана. Море. Рейн. Ла минор. Оранйе. Ара. Рай. Лай. Лайно….
После, самият характер на тоналността – звънък, женствен, благороден. После прочетох, че Шуман много е обичал ла минор и е творил най-вече в тази тоналност. После си припомних как Шуман е свързан с Рейн – а именно – Шуман така си докарва смъртта, като се хвърля от вече несъществуващ понтонен мост над Рейн в Дюселдорф. Обичам много една стара рисунка на този мост, на нея той прилича на плетен от трева, толкова крехък, нисък, тесен. Мост за каруци. Свършва в кал.