Казвам си, я да си изтегля едно пророчество от антологията с исландска поезия. Отварям я на случайна страница и ми се пада тази странна история от Сигфус Дадасон. Накратко:

Един кон от севера бил продаден на стопанин от юга, oт Кяларнес (поселище на 10 км източно от Рейкявик). Макар конете да се сприятеляват дори по-лесно от хората, този бил дръпнат, ходел все сам и по своите си пътеки. Така минали десет години и един ден той изчезнал. В края на лятото го открили по родните му места. Върнали го обратно във фермата на юг и от този ден той се превърнал в общителен кон, ходел заедно с другите коне, не създавал проблеми, само понякога започвал да се тресе и да цвили без видима причина така, както понякога правят конете и хората.

Сигфус Дадасон (1928–1996), завършил латински и литература в Париж, редактор в литературно списание, преводач на поезия от френски, поет. Един от групата на Атомните поети, каквото и да значи това в Исландия.

Коментар на пророчеството: сега остава да взема да си помисля, че аз съм този кон – очевидно е и поради тази причина не става за смисъл на пророчество 🙂 Никъде в текста не се говори за това, че конят е сив, но аз от самото начало само такъв си го представям. Ето това е чудото! Освен това още две мисли ме връхлитат. Едната е за филма Of Horses and Men (Icelandic: Hross í oss, 2013). А другата е за парчето исландска лава, с което понякога подпирам вратата към терасата, за да не се затваря. Понякога си мисля – този камък ми е толкова ценен, сама съм си го носила оттам (май е време за Исландия отново), не може да му възлагам работа, да го превръщам в инструмент, да го брули вятър и да го валят дъждове. А после решавам, че само така той остава жив.