Днес, докато минавах по всекидневия си маршрут с щеките, изведнъж спрях насред пътя, защото просто не можех да го задържа този порив… спрях, за да запиша това стихотворение. Откачих щеките от ръцете, извадих телефона и записах направо тук, във фб, ето го, с цялата му спонтанност, писано е насред полския път, докато ме подминаваха колоездачи, коне и трактори.
Склонност
Първо бяха две мършави крави,
кършеха шипката, газеха ниска,
висока трева,
наедряха,
после се родиха две телета,
лъскави и сбръчкани като нови найлони.
И те наедряха, както се полага,
стигат вече до шипката.
Така мина пролетта, мина и лятото.
Трън се вдигна сякаш от нищото,
снимах го всеки ден и поставях
етикети на чудото на живота му,
#трън.
После падна, отдал пухчетата си надежда
до предела на всички небета, значи –
до върха на силозите;
край стърнищата падна той и ги кръстоса.
Един език нося през полето
и отказва да ми служи,
все не пада наклонената дъсчена колиба
с изхлузените прозорци,
опряна на фермата, непрестанно настоява,
че държи повече от едната си кухина
и вече дори силен вятър ѝ няма вяра.
Език и стъкло раждат строга фраза, наклонена,
склонна да предизвестява собствения си ход.
Това е себичен #код.
Така мина пролетта, мина и лятото,
и нищо не се случи
на езика на кравите и тръните.
#лимне
31.08.2020
Petja Heinrich 