Има такава легенда
за Медея, една древна жена,
хиляда години откакто
на чуждия бряг тя дошла.

Мъжът, който уж я обичал,
довел я в свойта страна.
И казал: Твой дом се нарича
там, дето съм аз у дома.  

Говорела с думи неясни,
езикът ѝ явно бил друг.
Хляб, любов или мляко
се казвали иначе тук.

Била ѝ косата различна,
походката – чужда и тя,
не пасвала никак прилично –
накриво я гледал града.   

Какво се е случило с нея,
ще разкаже днес Еврипид.
Мощният хор ще възпее
злия жребий, в забрава покрит.

Гони вятър останки из пясъка
на враждебния някога град
времената са схрупали камъка,
по чуждия хвърлен със яд.  

Изведнъж се понася пак слух,
казват, разни хора видели,
из градовете плъзнали, чух,
някакви нови Медеи.

От коли, от вагони, тролеи
се надига вопъл един  // се надигат вопъл и вой 
в 1934-а        // в 2019-а
из нашия роден Берлин.   // из Филипополис роден и мой.    

Брехт       // по Брехт

превод от немски: Петя Хайнрих

Преводът е правен за постановката „Медея“ (Пловдив, 2019) и съпътстващи събития. Стихотворението на Бертолт Брехт поставя акцент върху бежанката Медея, един от многото пластове на образа.