Попадам в корема на анаконда. Дръпвам шнурче от тавана и светва лампа във вътрешността на дълъг и тесен тунел със слузести стени. Там, докъдето светлината достига, жълтозеленото покритие на коридора блести като скъпоценен камък и избледнява надалеч, докато вътрешният мрак на влечугото го погълне. Стоя в центъра на светлия кръг. И пиша ли, пиша… Заслушана във вътрешния и външния шум – първият надгражда втория и го души. Потънала в мисълта за движението ¬– поклащане, пропадане, равното техническо вибриране на самолет в спокойни висини. Сън, който се преструва на истински. Будност с ленивата замъгленост на презокеански полет, причинена от лошия въздух в самолета, постоянната жажда (сухи устни и извит нагоре врат), теснотата и винаги неудобната седалка. Самолетът се гмурва в някаква своя дълбочина – анакондата се свлича в реката. Ниско под повърхността се вие и напредва, а главата ѝ стърчи над червената вода и дебне плячка, но отвътре аз не виждам нищо от това с отворени очи. По люлеенето на тунела мога да очертая вълнообразния профил на външния свят. Ето я моята джунгла, която не виждам. Така я пиша – отвътре навън. По-скоро интуитивна. / 29 март 2018

–-

Тапир, маракас, ягуар, пираня, маниока, ананас, маракуя – думи от езика на индианците гуарани. Разпръснати топоси от карта на чудноват идиом. „И“ на езика на гуарани означава вода. „И“ с първична искреност назовава същността на водата. (Същото върши и френското „о“.) „И“ изтича, извива се и се проточва, звучи и оводнява. Безпрепятствен звук, като река привидно безкраен. Името на водопадите „Игуасу“ означава голямата вода, а бразилският легендарен плаж, люлката на боса нова – „Ипанема“ – е мръсната вода. Наречена така поради лошите течения в трудния за риболов залив. Имена като заклинания. /15 май 2018

–

Águas de março fechando o verão – водите на март, с които лятото свършва. Щом пресека екватора сега, идвайки от Северното полукълбо в края на март, ще се озова от началото на пролетта (почти още зима) в началото на есента (почти още лято). Понеже екваторът е огледалната линия на сезоните, достатъчно е да летя две еднакво дълги отсечки от двете полукълба, за да премина от един миг в неговия огледален друг. Еуфорията на пролетта се обръща в меланхолия на есента. Но обещанието на сърцето си остава същото от двете страни на екватора. Обещанието на сърцето е туптене, стръвност, отсъствие на натрупани образи. Празен съд. Кратунка. Лъжливо обещание е то, като всяка красота. Но му вярваш, поради липса на друг избор. / през март и други есени

–-

Калебаса: издълбана кратунка, от която южноамериканците смучат чая мате през сребриста метална тръбичка (бомбия), завършваща накрая с цедка на дъното. Кратунката, натъпкана с накълцани сухи листа от мате, както се тъпче лула. Храстът мате е южноамериканската разновидност на джела – онова растение с восъчнозелените твърди листа и червените топчести плодове, което се появява като коледна украса. Расте пред дома ми, две подрязани строго джуджета, едното едро и месесто, а другото – засенчено и изнежено. Асиметрия на делника ми. Смуча от сребристата си тръбичка топлата запарка с вкус на тютюн, а две тежки пеперуди смучат с хоботчетата си свежа солена пот от кожата на ръката ми. / Foz do Iguaçu, 1 април 2018

–

Рио де ла Плата след буря, разбунена и глинеста. Мокър крайбрежният булевард, палмите мятат коси на вятъра. Страничният прозорец на автомобила, през който виждам за първи път Ла Плата, милостиво заглажда ъглите на стеснената гледка към тази невъобразимо просторна река, чийто отсрещен бряг се губи на хоризонта. Ако изобщо го има. / 25 март 2018

Монтевидео, тук. Светлината пада сега така, че цветовете са по-интензивни. Формите добиват дълбочина и тържественост. Би трябвало за тези цветове да има други наименования, по-прецизно мерещи, геометрични. По какаовите вълни момчета се хвърлят върху сърфовете си и движението им е музика, която се чува със зрението – хармонията на прибоя и телата; кафяво, кожа и пяна. По-късно слънцето залязва и хвърля златисти люспи върху фасадите на крайбрежните сгради. Тук и там по тревата са насядали хора със сламени шапки и купички мате. По тъмно улиците на стария град в Монтевидео се опразват, магазините спускат с дрънчене железните си решетки. По уронените фасади на ъглите проблясват фотоклетките на уличните камери, тъмни силуети се шмугват зад ъглите. В стария град животът свършва по залез с непозната на европейските градове категоричност. Нощта е нощ и нейни са тишината и престъплението.

–

Но още е рано – обратно на крайбрежния булевард в златния му час. Ханс, местен жител и наследник на онзи знаменит преселник от Хамбург от преди два века, който основал Немското училище в Монтевидео, а после изобретил супата на прах, обявява чудото, в което да се взирам през следващия безкраен миг – един поет бил казал, че последният слънчев лъч по залез над Рио де ла Плата е зелен. Самият Ханс никога не е успял да види зеления лъч. Взирам се дълго, дълго… Ще ми се да напиша: „Видях го!“ / 25 март 2018

–-

Пиенето на мате е бавна работа. Ритуал извън времето. Мате пиеш на малки глътки и горчи както всичко, което е честно. Цветът на мате е тютюнев, пепеляв. Мате буди нещо прастаро – спуска се в кореновата система на духа и се свързва с примитивността ти, заровена под слоеве цивилизационни натрупвания. Обръщаш едно камъче и виждаш от обратна му страна планината. Пиеш мате, пиеш памет, сребърната памет през лъжичката, а един тукан е обърнал изразителния си профил, виснал с клюн като пластмасова месечина. Пиеш мате, пиеш мате, драскаш по стените на кратунката, плюеш листа, а туканът отсреща не помръдва, изпива те с поглед – позира и той извън времето. / извън времето

–

Реките са жива природа. Познават движение, промяна, общуване, пулсации, дори настроение, дори дух. Реки се появяват, спират, обръщат посоката си… Един естуар се образува на места с големи приливи и отливи. В него се срещат океанската солена вода и речната сладка – сливат се в любовен акт. При прилив океанът нахлува навътре в речното корито, вклинява се под сладката вода, дълбае дъното. После при отлив реката изтласква океана обратно. Амазонка изблъсква солената вода над 150 км навътре в океана. Тези пулсации, ако не са живот, какво са? Речните системи като вени. Или нервни връзки. А подземните реки? Под Амазонка тече река, четири пъти по-широка от надземния гигант. На места тази рио Хамса е широка около 400 км. Поради огромната ѝ ширина и пълноводност сме склонни да си я представяме като стихия, шумна. Бърза, дива и необуздана. Като човек, като яростно сърце. Но това подземно същество тече безкрайно бавно. Властва над покоя и вечността. В тишина и мрак дълбае скалите, сякаш спи. Подземната Хамса като подсъзнание на Амазонка. И щом е така, тогава, каквото и да кажем за Амазонка, въвличаме и подземното ѝ съответствие. А между тях – топлото тялото на земята, което ги едини. / 18 април 2018

Дълго време преди да дойда тук, обичах да слушам радио „Вавилон“ от Монтевидео. През тръбната плът на южноамериканските флейти преминаваше звукът като анаконда, готова да ме глътне и отнесе в своя речен свят. Като мате преминаваше звукът през тръбичката, горчив от копнеж, избеляваше в хладния ми север и падаше на снежинки върху рейнските сочни поляни. / преди

–

В автобуса се качва се мъж с корем, мъкне обемиста торба, продава чорапи. Вади чифт след чифт, с отработен глас възхвалява качеството на уругвайския чорап. Плющят черните пердетата през отворените прозорци ¬– безделни криле на смешни, попрегърбени гарвани, насядали по седалките, заслушани в изгодните цени на качественото трико. / 27 март 2018

–

Пресичах чудна ароматна савана с цъфтящи високи червени треви, жълти треви, с радикални цветове, както са в тропиците. Пресичах саваната върху широкия гръб на доверчив кон. Високо бях и върховете на високите треви достигаха прасците ми. Ароматно като слънчев плод, зрял и щедър. От високото и поради леко хълмистия терен се отваряше широка гледка към прашни червени пътища, които се вият нататък, извън погледа. / 14 май 2018, на сън

–

Лилии в японска градина в Монтевидео. Снимката е запечатала иглолистно дърво и парче небе с един памучен облак. И дървото, и облакът отразени във водата, гладка като смърт. Есенен ден в последните дни на март. И тази тишина на есента е филтър върху водата. А лилиите, забити с карфици върху картата на спомена, бели ли бяха? / 25 март 2018

Петя Хайнрих
от „Лимне 2“