Опит за структура на дните ми – ще започна със седмични парчета текст, може би дневник. Вторник до вторник, това изкривява седмицата и елиминира безтегловността на уикенда, доколкото изобщо вече има значение

фб на пауза, кратка детоксикация, непрестанно надничам дали не съм пропуснала нещо, винаги нещо съм пропуснала, това обезкуражава
трябва време (съзнавам, че с „време“ не казвам нищо)

Året (2016), Thomas Espedal
Онова усещане, когато си открил безкрайно вълнуваща книги и едновременно се борят две взаимно отричащи се желания – да си я запазиш в тайна и да я споделиш с целия свят; и започваш да се чудиш къде са границите на „целия свят“, представяш си го безкрайно голям, кръгъл и обемащ, добро бръмчащо кълбо, обзема те онова хаотично усещане, че имаш толкова много за (раз)казване, и после внезапно осъзнаваш, че целият свят се е свил само до контурите на собственото ти тяло в тясното пространство под покрива, в краищата, там, където с ниския си ръст дори ти трябва да се навеждаш. И че не e нито добър, нито кръгъл. И понеже няма към кого да насочиш възторга си, то и пазенето в тайна губи смисъла си. „Годината“ на Еспедал е поема в проза, започва от 6 април, денят в който Петрарка среща Лаура. Героят посещава местата в Прованса, нещо като взривна смесица от пътни бележки, любов, автофикция; и аз съм била там, и аз, и аз… силата на поетическия момент ме премазва, до пролетта остава малко време, но надеждата за пътища изтънява

Прекарах дни във внимателно събиране на списък за гледане в нетфликс, повече разочарование, вечер прехвърлям филмите, няма радост в това; не ставам за зрител на сериали, ще се предам

Прекарах дните във внимателно събиране на музика в спотифай, май успях да си построя най-щастливия плейлист, от който непрестанно си пожелавам да се падне онова любимо парче на Cassia, Do Right, ей сега ще си го пусна пак 🙂

Има бухал в градината. Вероятно придавам на това повече тежест, отколкото представлява интерес на околните. Езикът на птиците ни се струва прост – в един крясък е побрано цялото битие, понеже и животът на бухала се състои само от няколко сезона, в едно буууу в нощта се съдържа цялата история от първия бухал до последния, един бухал не би могъл да говори, да бърбори, да пише в блога си… за такова разхищение той просто няма време, дори и човешката история е побрана в едно бууу, което буди атавистичния спомен, идещ от прачовека, настръхнал в януарския студ на заслона си, сгушен, с ръце върху коленете, заслушан бухала, същото върши и дъждът, който барабани по капандурата докато запиваш – свързва ни с онова, от което сме: етер и кост, същото върши ромоленето на поток, вятър в листата, вълнолом, пяната, когато шуми

ЛСТ3 скоро ще излезе от печат, обичам усещането на добре свършена работа, изведена до край, и на това голямо чакане ще дойде краят; бих искала да изпитам онази радост като при първите книги

Като цяло, аз съм и през тази седмица, от вторник до вторник, едно гордо същество от камък и желязо, и много вятър