И тя го хвана за ръка
и го завлачи в гората
до бездъх и му се смееше
как се спъва в издути корени и пада
вдигаше го с устни
хвърляше му мъх по главата и изобщо
безобразно
танцуваше от различни посоки
и се криеше зад сребърната нишка на паяка

гризяха шишарки и пиеха от вдлъбнати кори
и небето спускаше елени, угаснали преди времето
и благодарни бяха елите
и пътеките се преструваха на ями и тунели
и в най-студеното светеше ничий лъч

когато се загубиха
го пусна да се лута
в кислорода и избухващите петънца живот

строй тази катедрала, каза
строй на вода и песни
защото свободата е любов
както и обратното

Петя Х.
14.02
„XXII“