Вървях в градината на Вила Ефруси де Ротшилд
в Кап Фера, на Côte d’Azur
същинският макет на рая
(защо ли съществува?
защо земята
с изначалната си грубост не го опровергава?)

вървях и бях щастлива, щастлива с щастието на цветята – без време, без посока, без желание
с вода и тичинки, разбрала, че

ние повечето няма никога…

няма да постигнем никога
разкоша на езерото с рибите
интровертността на лилиите
мъха по гордите гранитни колене
на статуите, безцелната наслада на водоскоците, финеса
в бавното танцуване на корените
около каменните парапети
далечината морска с белотата
на падналите облаци и яхтите

неоренесансовата ненавременност
приятелството, любовта, дори и вярата
макар че вярата е лесна за постигане
както смъртта и чудесата

постоянството обаче се възнаграждава
целувката обратно построява
растителния храм:
обичай и се откажи

Петя Х.
4.09.22