В полунощ градината
най-после приличаше на себе си
в меката светлина на лампите
и полуобезлистените дървета
с филигранните алеи и целуващите се по пейките
вече няколко поколения

цареше онази „бяла тишина“
съществуваща само в този град
или може би само у нас, временно
макар и без да е валял сняг

в кабинката пазачът четеше книга
всичко бе вътрешност на друго
и мракът – най-добрият ни приятел – последната сърцевина

колко е правилно, как – подредено
върху листата падат листа
как няма смисъл
каква лекота

всичко беше сърце на спящ
в каменна пролука гълъб
и в него туптях
туптях

Петя Х.
19.11.22

Софийска22карантия