Sade

Лимне

В детската ми стая през 80-те на стената висеше плакат на Sade. Тогава напълно непозната ми. Плакатът сигурно ми го е дал някой, който също не е искал да има нищо общо с този изваден от вътрешната страница на ценно списание образ. Гланцова тънка хартия. Може би заради ценността на хартията оставих плаката да виси години наред, без отношение към образа на него, без връзка с лъскавото тъмно лице, карминените устни, иразителното бяло на очните ябълки. Нито музиката достигна до мен. С времето това си остана май и единственият плакат в стаята, а един ден дотолкова ми беше омръзнал, че помня утехата с която го свалих. И с това Шаде изчезна завинаги от живота ми. До преди няколко месеца, когато реших внимателно да изслушам всичко онова, което е излизало от карминените устни и никога не е пробило тишината на детстката ми стая. И бях омагьосана. Не знам дали реших да слушам Шаде заради досадния плакат, или връзката е лудешки невъзможно обратна – плакатът е попаднал тогава при мен като едно голямо обещание от бъдещето, това звучи така осемдесетарски, така реално. И слушам днес Шаде в ненавременния бас на своето време, което не е линия, а шепа перли в отворена ръка – когато раздвижа пръстите, прескачат една през друга като гъвкавите прасци на Шаде, която от дъното на сцената с кръстосана стъпка бавно върви към микрофона. И този днешен мой възторг е роден някъде в бъдещето, а аз не знам нищо за естеството му. Soul. Само го предусещам го като недобита още сол. Бас.

Голямата мечта на малкото алпакарче

Лимне

jazz радио от Монтевидео, бордо, козе сирене, което си буча на ножа и гледам тази огромна шишарка на масата на светлината на една свещ. (От няколко дена мисля да напиша стихотворението:

топлината
на една свещ

Забавлявам Й., като му разказвам истории, които измислям непрестанно. Той знае, че мога да разказвам поне до утре сутринта. Стига да има какво да буча на ножа – сиренето е от облаците – божествена храна. Последната история беше за алпаки и голямата мечта на малкото овчарче (тоест – алпакарче) да стане джаз музикант, но една голяма част от духът му го кара да стане компютърен специалист..🙂 И става една динамична вътрешна борба. А предишната беше за един човек, който си е вдигнал краката върху масата вкъщи в Монтевидео и се рови из Гугъл какво има в Дюселдорф и то в момента, в който аз чета из Гугъл за Монтевидео. И изведнъж се разменяме и всеки чете това, което знае – аз чета за Дюселдорф, а той за Монтевидео. После възниква въпросът – съзнаваме ли, че сме си раменили местата? И ако го създаваме, как постъпваме? Преструваме се, че няма чудо и т. Н.

10.12.2016

Когато Рейн беше море

Лимне

Когато Рейн беше море, а кейовете се устремяваха към небето. Обширна, издута река. Разпиляна, изобилна, щедра. Разтроена – една централна и бърза, строга артерия, а от двете й страни – бавни, плитки… вени?

26756574_1374582029330839_5349611140352309003_o

Между нещата и сърцето

Лимне

Е, да, случва се човек да намери в чантичката си с размерите на обувката на Пепеляшка, чантичка, която поема само най-необходимото – връзка ключове, портмоне, телефон, пакетче кърпички, разпиляни монети, една визитна картичка, получена неочаквано, бързо и странно, както иначе само във филмите става, положила началото на чисто приятелство, по носталгични причини оставена завинаги в джоба с ципа, извън обсега на другите предмети, нито скрита, нито на показ, – да, случва се имежду безценното и ценното да се промъкне тубичка с васаби и прозрачно пликче със запечатаното съдържание от няколко резена джинджифил – щипка сбита лютост между дневното и извънредното, между нещата и сърцето.

По нищо не се различаваше

Лимне

Отдадеността, с която флейтистите изпратиха звуците си под купола на концертната зала, по нищо не се различаваше от примитивния вой на вълците към космоса. В основата си всички, от насекомото до човека, измолваме вселената за едно и също.

Пищен кожух

Лимне

Вчера, както се прибирам с колелото, спирам пред магазина за дрехи, от който никога нищо не си купувам, ама обичам да зяпам и да се възмущавам на тъпите неща, дето продават. И гледам – наредили цял щендер с изкуствени кожуси, от онези, дето приличат на драни от детски меченца играчки. Всъщност ме блазни идеята да се нося в кожух от драни детски играчки, има някаква иронична жестокост. Не просто пищен кожух, а най-пищният, а на ревера си да закача гумена бледа глава на кукла с рубини в очите. Винаги човек като се зарови кз купчина дрехи, пристига някой, привлечен от ровенето, и изведнъж желае точно същото. Така до мен се оказва много възрастна дама. Какви великолепни кожуси и как може да са толкова евтини, удивява се тя. Обяснявам ѝ кротко, че не са от истинска кожа, показвам й да види тъканта под синтетичната козина. Обяснявам ѝ, че са драли плюшени мечета, а дунапрена са го яли печен на фурна с пластмасови кестени. Не, това с дунапрена не го казах. Възрастната дама веднага иска да си купи поне един кожух, може и два, то в това студено време. После се навежда към мен и заговорнически ми казва, като на човек, на когото може да повери голяма тайна, казва: иначе при мен в гардероба виси истинско кожено палто, ама в днешно време вече не мога да го нося. Тук трябва да поясня, че ако човек се появи с кожено палто наоколо, най-малкото ще си заслужи погледи на явно презрение. Изобщо не е приемливо в градските кръгове днес. Опитвам се да я успокоя, първо, че не я презирам заради коженото ѝ палто. После, че едно кожено палто, което цял живот ѝ служи, си е заслужило едната жертва и че екологичният баланс се пресмята с по-сложни формули. Жената сияе. И грабва веднага да си купи най-пищния кожух от драни плюшени мечета, точно онзи, който и аз исках. Е, ще го прежаля. Пък и на нея ѝ стои по-добре, въпреки възрастта си има фигура на балерина, а аз ще приличам с това палто на диво тромаво животно, което е свило велосипед и криви между стволовете на дърветата. Жената излиза от магазина и допълва: но в Италия не е така. Там хората си носят кожусите…

И дрипавият сняг очарова

Лимне

Различно от прясно навалелия. Новият сняг е привидно невинен. Заобля, скрива и мълчи. Но този дрипав вчерашен сняг е така драматичен. С извивките си, които подчертават формата на камъните, мотивите на плочките повтарящ. Сняг със знание за формата. Вчера радостно паднал, днес прозрял. Не бял, а кристален. Ненарастващ – спадащ. Прецизен. Език, отсявал дълго.

С висящи удобно крайници

Лимне

Тази сутрин, докато се събуждах по рано в самото сърце на нощта, с висящи удобно крайници, си мислех как трябва някъде да прочета научно обяснение защо хората се научават да не падат от леглото. Дали е атавистична черта – нещо наследено от леопардите, заспали върху клон. После пред полузаспалите ми очи се разстла дълъг път, от двете му стани – високи треви, а по пътя хора се разминават, покрай тях тичат кучетата им, цялото това движение с отдадеността на делника, перфектно синхронизирано, като виждано безкрайно много пъти из безкрайни на брой светове, в които расте трева. А някъде, точно върху дъгата на ухото ми, е полегнал леопард и крайниците му се поклащат на входа на слуха.

Продължавайте с восъчните печати

Лимне

Ще смеся неща, които уж нямат нищо общо едно с друго. Модата този сезон е толкова по вкуса ми, че мога да вляза в магазин за дрехи и, без да меря, да го напазарувам – всичко е като за мен. Тези огромни ръкави, връзки, пищни фльонги, всякаквото черно, огромни обеци, шапките така или иначе сякаш изначално са изобретени за моята глава (всички шапки ми стоят добре и под всяка шапка знам какъв израз на лицето да си придам), ироничния прочит на класиката, ироничния прочит на еснафското, смесването на материали. Единственото странно е, че сега наоколо ходата са облечени като мен, понеже аз така си ходя по принцип, независимо от модата. Все пак, чувствам се даже донякъде изкопирана, но се чувствам и добре, защото съм част от общия фон.
После, изпращах Лимне на разни адреси и в пощата служителят лепна такива пищни марки с пурпурен восъчен печат на бял фон, че се развиках възторжено. Той рязко спря уплашено, неразбрал в първия момента как да интерпетира спонтанния ми вик в следобедния полумрак. Не, не, моля, чудесни са, чудесни са. Продължавайте с восъчните печати.
И накрая, рано ли е още за равносметки? Имам усещането, че съм свършила много тази година, не че съм доволна от себе си. Не, ок съм със себе си. Ето го – Лима и Лимне са факт. Работата по два големи лит. проекта (почти готови) ще даде резултати догодина. Към всичко това – дейтално обмислено ново начинание. Усещане, че старата година прелива в новата не в безвремие и пустош, а в благодат. Прелива в богатство, не под формата на нещо материално, а на богатство от идеи и сила, а това няма кой да ми го ограби, дори самата аз няма как да го пропилея 🙂 толкова е много. От няколко дена мисля за трите късмета от новогодишната баница – сбъднаха ли се, или не се сбъднаха. Удивителното е, че мога както да потвърдя, така и да отрека! Сега, човек може да се възпротиви – как, моля, късметът „колело“ хем се е сбъднал, хем не? Много просто – пак нямам ново колело. От друга страна, в момента и не искам да имам ново, много съм щастлива с потрошеното старо, обичам го повече от всякога. Мога веднага да го изхвърля и да си купя ново. И не го правя. Докато разсъждавах върху късметите, минах под едни ниски клони и подплашена птица закръжа над главата ми. Пърха във въздуха на едно място, уплашена, че може да я изловя на всички изходи за бягство под дървото. Един много дълъг миг се наслаждавах над неразумната си власт над това невинно същество. После отминах. Как е тържествен ноември! С кратката си светлина, с постоянния дъжд, който отмива тичинковата охра от керемидения покрив, с постоянството на сивото, което е откровеността на въздъха. С дълбокото дишане. С прозрачния студ. С хората, които стоят като удивителни.

Лаптоп върху нисък жив плет

Лимне

Работникът със светлоотразителната жилетка се е навел и нещо пише, а устройството нестабилно се поклаща. Представям си как храстът ще го погълне, а после и работникът ще скочи вътре между клонките и ще се вкамени на земята във формата на светлоотразително джудже с едър ръст.

Подчертава пейзажа и е част от него

Лимне

Снощи стана нещо дума за класическа музика и за една добра радиопрограма за култура и как в тъмното по пътищата в колата подчертава пейзажа и е част от него. И после изведнъж млъкнах, защото не исках да звуча надменно. И домакинът, който е селянин от истинските – със село, ферма и изплескан гащеризон – подхвана репликата ми и раказа как и на него му се е случвало нещо подобно. Карал си комбайна, отпред се жълтеело полето, и превключвал радиостанциите, докато попаднал на тази. И да, същото усещане за музика, която се носи по просторното поле. И си помислил как има нещо, нещо сериозно и голямо. Така го описа простичко някак, но разбрах, че говори за възвишеното. И аз го погледнах с благодарност. Беше си истинско, не просто за да се хареса на гостите. И се почувсвах приета, не просто досаден гост.

Гинко леснина

Дневник, Лимне

Едва когато видях жълтите листа на гинко по паважа, разбрах, че съм заобиколена от такива дървета. И после придадох значение както на факта, че са точно гинко – дърво екзотично, мистично и символно натоварено, – така и на играта с перпективите, момента и заобикалящата среда. Има ли друга история, свързана с това, че обезлистеното гинко се намира точно до японския ресторант? Двете кръстосани листа под стихотворението на Гьоте? Нещо като приятелство, но друго. Трябва да дойде есен, да нахвърля натрапливо количесто шума, за да може човек най-накрая да проумее, че всичките чувства и усещания, за които има прости думи или по-сложни понятия, са само най-външната обвивчица на същността. И от това, че никога не виждаш листа, дори и от това, че никога не виждаш листата конкретно като именно гинко… какво? Нищо. Леснина. Липса, за която не подозираш.

23622069_1325830460872663_5791130931588826590_n

Огледала

Лимне

Разсъждавах тази сутрин под душа за огледалата. Че никое огледало не се повтаря с друго по начина, по който ни връща образа. Дори две еднакви огледала, поставени в различни пространства и под различен ъгъл. Светлина, дълбочина на пространството, формат, рамка. И после поставете един човек срещу едно огледало и се опитайте да кажете нещо само за човека според образа, който ни се връща. Каквото и да кажем, винаги го казваме през филтри. Това можеше да бъде плашещо, понеже подкопава всичките ни опори в реалното. Но не е. И точно поради литературата не е, защото тя поема като гъба цялата влага от пренасяния и фигури. По принцип всяко изкуство върши подобно, но понеже говорим за слово, то литературата.

Паяци

Лимне

С какво се занимават през останалата част от годината всички тези наедрели паяци, които в началото на есента наплитат паяжини като свръх големи тави и в тях залепват насекоми като телета, като слонове, като катедрали?

Бели бръмбари

Лимне

Както се пръскам със слънцезащитен спрей вън в тази обещаваща сутрин, по белия ми весел корем, по слънцежадните ми крайници и изобщо в големи кръгове наоколо, виждам ситни пръски крем по тъмните дъски наоколо, по цветята и даже в чашата с прясно сварено кафе. Толкова са красиви тези бели калинки в кафето, че чак се изкушавам да изпия отровата в името на красивото 😀 Единствено огромното ми желание да живея, ако не вечно, то поне половината от вечността, ме накара да си направя ново кафе.

За „Лимне“

Лимне

Денят се очертава да очертае началото на по-благата част от годината. Небето се отпуши, вятърът е все още северен, но тих като мишле. Мирише на рапица, бурени избиват от всеки изоставен ъгъл с онази дива и жилава воля за живот, която бурените носят в малките си спортни семена. Ако сте чакали да цъфне бурен, знаете за какво говоря – буренът расте и се втвърдява, завзема територия, разклонява се, къдри листа, суче, превива и накрая пуква в малки и сприхави цветчета; корените му са дълбоки и сложни, поне три пъти по-големи от цялото растящо навън тяло. (Това отклонение за бурена настоява за своето подобаващо завземане на територия в текста. Да приемем, че се разклонява отдолу, подтекстово.) Открих загубения файл с дневника на лимнолога. Чудите се за какво ми е притрябвал дневникът на лимнолога ли? Ами заради „Лимне“, разбира се. И ми трябваше точното наименование на онова растение в дома на баба му и дядо му, което сутрин го посрещало с цветове, натежали с капка нектар. Малкото момче отваряло уста нагоре към високото цвете, надвиснало като фосъчен чадър, и поглъщало капка еликсир на детството. И докато търсех мястото във файла, в което се намира латинското наименование на стайното растение, попаднах на спомена на лимнолога за най-омайния мирис, който връща времето назад. Онази фльонга, в чиято извивка попада съзерцателят, дълготрайно събирал дребните изсъхнали венчелистчета от повяхнали минути. Лимнологическата мадлена. Това е мирисът на занзибарската нимфа. Тя е синя и покрива малката езерна повърхност в тропическата градина на чичо му. Тя синя лилия. Тя е лотос.

Практически съвет от съкровищницата на тазнощния ми сън

Лимне

Ако откриете на брега прясно спасен удавник, ни жив, ни умрял, положете върху главата му огромно къдраво листо от тъмнозелена зелка. Листото да му пасва като каска. Тогава удавникът поема волно дъх и всичко е все едно нищо не е било.  Разбира се, всеки се разхожда по брега със зелка под мишница.

Serendipity и радост

Лимне

Ето така, просто скачаме в първия трамвай, който мине, и пътуваме нанякъде. В пълно неведение. Оставяме се на случайността. Сменяме трамваите. После S-Bahn, U-Bahn. Докато ни омръзне играта. Това става само в градове, в които човек е нов – непознат на града (затова градът е снизходотелен към отсъстващото чувство за ориентиране и приятелски настроен) или градът му е непознат (за да е живо любопитството). Каквото откриеш по този начин, става твое и засяда с такава сигурност в паметта, защото е влетяло нетърсено. ❤ Serendipity и радост!

Нарамила седалка

Лимне

През последните нощи ме посещават сънища, в които все пътешествам, пътувам, сменям превозни средства, гледам и виждам СВЯТ. Обичам ги тези сънища, които промиват всичко натрупано от ежедневието. Наскоро споделих как ми се наложи да летя с Портокала – единствения самолет на нова и доста изтрещяла авиокомпания. Полетът премина нормално, но пък Портокалът трайно се заселили в сънищата ми в две поредни нощи, така че напоследък преди сън си казвам: „само, моля, не отново Портокалът“ 

Истинските кошмари са тези, в които не се случва нищо кошмарно. Сценарият на първия ми сън с Портокала сякаш е писан лично от Буньоел. В него се описваше последният полет на машината преди тя да бъде разпарчатосана и продадена на части. Като пътници в последния й полет, имахме честта да си закупем на изгодни цени седалките, на които седим. Портокалът летеше ниско над градовете, така че можеха да се четат табелите долу и имена на магазините. Портокалът следваше шосетата, минаваше над кръстовища. За да се пести, нямаше стюардеси, а в самолета хората се разхождаха и правеха каквото си искат. Пилотът закусваше на масичка върху разтворен вестник, до него димеше запалената му цигара, а чат-пат той надничаше през прозореца да провери дали летим по маршрута. По едно време хората се струпаха в предната част и тогава пилотът взе един високоговорител и разясни, че за равновесието е добре да се поразпръснем, иначе ще наклоним самолета. Тук беше приведен пример с Томас Ман, който бил казал, че когато всички се втурнат на едната страна, той нарочно отивал на другата, заради равновесието. Книгите на Томас Ман – задължително четиво на начинаещия пилот! Понеже призивите на пилота не помогнаха, той набързо рекрутира една стюардеса с азиатски черти, която беше обаче опитна и за миг въведе ред в самолета.

И ето, че летим вече дълго в този извънреден Портокал в последния му ден. Трябва да кацнем отвъд Океана. По мои изчисления това трябва да е скоро, но надничам през прозореца и се оказва, че голямото прекосяване на водната площ предстои – намираме се над Южна Италия, на върха на ботуша, ама че странен курс към Америка!

Сънят ме изхвърля преди да сме достигнали целта. Въпреки странностите, нямам никакво съмнение, че щяхме да се приземим благополучно, а аз щях да сляза от самолета, нарамила седалка 

Черупки

Лимне

Фрагмент от пресен сън: Говоря си с някой, слушам оплакванията му. Както го слушам, от време на време върху образа му се наслагва образът на друг човек, който ми е доста непоносим. Все едно гледаш телевизия и каналът периодично превключва на друг, после се връща обратно. Доста хлъзгав разговор. По едно време към нас се приближават две човешки същества, които аз веднага разпознавам като фалшиви. Това не са хора, казвам. Ставам, хващам главите на двете същества и ги удрям с всичка сила една в друга. Те се пръсват като яйца, някаква течност се излива, а аз хвърлям победоносно кухите черупки на земята. Сега няма вече от какво да се боиш – казвам на себеседника ми – няма начин някой да ти се меси отново в идентичността и да те подменя.

Сънувах, че България е само фасадна демокрация

Лимне

НО ПОЕЗИЯ

Тице Рей Норгет
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувах, че България е само фасадна демокрация, какво прозрение!

За да се онагледи това в съня, действието се развива в огромна зала, може би университетска аула, чиято предна стената – тази, пред която застава преподавателят на пулта – е само дърворезбовано пеграждение, подобно на олтар. Паянтова стена е поизкривена и с лек ритник би рухнала. Зад стената се водят разпити, чуват се виковете и стенанията на изтезаваните. Периодично в залата влизат представители на властите и избират поредната си жертва. Всичко това ми се струва крайно абсурдно и се чудя, толкова ли съм била наивна през последните години, че да не го забелязвам. Решавам да замина възможно най-бързо и никога да не отивам отново на това място. До заминаването ми обаче ще минат дни. Залата се поизпразва. Остава възрастен мъж с внучка, който периодично вади от вътрешните си джобове кафяви шишета с алкохол…

View original post 324 more words

Семена от тръни

Лимне

DSC_0147.jpg

Тук танцуват призраци 😀 Цялата библиотека е изпълнена с тях, забавляват се, четат, разговарят, пушат прозрачни пури и пият димни питиета от чаши, изплетени от паяжини. До чугуненуя радиатор в застанала аморфна дама, която държи откъсната си глава под мишница. От устата на откъсната глава се подава бяла костна луличка, която тактува по радиатора (дрън-дрън-дрън). И който не вижда билярдни топки, той просто не е поканен на увеселнието тук, не му е дошло времето или вече му е минало… Изхвърлeни семена на тръни – семена с бели пухкави чадърчета; перки, пружини, мустаци, асфалт.

// Л’ил сюр ла Сорг // по река Сорг, Прованса

Квазимодо от Варен

Лимне

Квазимодо ни отключва врата на църковната кула във Варен (Мюриц) и с подканващ жест казва: „Заповядайте, много е лесно – нагоре по каменните вити стълби, после по металните, накрая са дървените. Можете да отваряте прозорците горе, но не забравяйте да ги затворите преди да заслизате. Качваме се, някъде по средата на пътя мирише на кокошарник, подът и дървените греди са обсипани с пера; цвърчене, топчета светлина и пух из въздуха. Горе отваряме прозорците в четирите посоки на света – към езерото, към опожарената ферма, към многолентовия път, към пристанищния кей с яхтите и крайбрежните кафенета. Лястовици кръжат над гланцовите керемиди на покривите, под камбанарията; един междинен свят – невисок, ненисък. Рояци летящи мравки се въздигат в пилигримството си. Долу ни чака Квазимодо с плитка рана от одраскано над веждата. „Какви птици живеят горе“, питам го. „Две соколчета“, отвръща той, „а също и…“ На Квазимодо му е излетяла думата от ума. Гледа в земята, бърчи чело, потърква одрасканото над веждата. „Лястовици?“, опитвам се да му помогна. „Не“, отвръща той. „Гълъби?“, правя втори опит аз. „Не“, казва той. „Бързолети, кокошки, врани, чайки…“ „Не, не, не, не“, отрича Квазимодо, после очите му просветляват и казва: „Горе живеят 150 прилепа. Своенравно племе са те, своенравно“. Квазимодо завърта ключа в ключалка на вратата към църковната кула.

 

Записки от Пясъчния остров

Лимне

Случи ми се! Случи ми се днес повторно стихотворението. Докато тичах привечер през полето:

Полето е ожънато

////

и ниско, така че виждам
през него да се гонят

два заека – Джон Ашбъри
казва, че обича клишетата

език, вършил добра работа
на толкова много поколения
в трудни моменти

не вярвам на очите си
мисля, че едното е лисица

(Лотос, SMALL STATIONS PRESS, 2014)

И докато си повтарях мислено стихотворението и благодарях на боговете за този миг, едно огромно водно конче се стрелна като синя стрела срещу мен, право към корема ми. Никак не ме е страх от водни кончета – тези най-древни хищници от света на насекомите. Но инстинктивно замахах с ръце, затворих за миг очи и приключих с преповтарянето на стихотворението, някъде към края, може би точно на „не вярвам на очите си“ 🙂, крещейки „ааааааа“. Когато ги отворих отново, нямаше и помен от водното конче, зайците бяха далеч зад мен, а отпред – червеният памук на облаците. Пясъчният остров, Sandy Island, 19° 12′ 44“ южна ширина и 159°  56′ 21“ източна дължина, е един от последните заличени от картата острови – на това място има дълбок океан и никаква въздигнала се над водата пясъчна ивица. Островът фантом се е появил преди векове като зрителна измама, мечта, предавана от уста на уста, преписвана от карта на карта, измислени птици са долитали до там, а някой е нарисувал в пясъка огромни заешки уши, запечатани днес на сателитни снимки. Водното конче е единственото насекомо, което може да лети на заден ход. Отказах се от втората обиколка на полето – взела бях вече всичко от деня, пък и бързах да го запиша.

Зашивам си третото око

Лимне

Сън от тази нощ: зашивам си третото око, онова – между веждите. Досега съм го крила под очилата, но те не го скриват изцяло. Зашито и замаскирано, третото око вече не е видимо на лицето ми. Сега имам две очи, като всички наоколо. Само един проблем се появява, който не съм предвидила – лицевата мускулатурата е така изградена, че ако затвориш третото си око, и другите две остават затворени освен ако не полагаш извънредни усилия да ги отваряш. Да гледаш става изключително напрегнато. Непрестанно трябва да държиш с нечовешко усилие очите си отворени; не е като преди – няма я вече лекотата да гледаш. Прекарваш голяма част от времето със затворени очи, а когато са отворени, учиш се на поглед, който да е естествен. Погледът ти на човек със зашито трето око е остър, дълбок и плашещ. Толкова изразителен, че по-добре да свеждаш очи.

7.7

Лимне

13631499_890634121058968_8561756985307023228_n

В последния ден преди ученическата лятна ваканция наоколо се чистят коли, изтупват се стелките – вдига се прах. Лавиците в книжарницата – лятно поизпразнени. Сборник с разкази за южна Франция? В деня на големия мач много хора са отишли на работа с футболни фланелки, – готвачи футболисти, сладкари футболисти, зъболекарка футболистка, – аз видях семейство нутрии във водния ров около разпадащия се дворец, бивш архив и дом на семейството градинари Диксън, сигурно също футболисти, какво ли е това дърво, май кедър? По улицата срещу мен върви речен капитан с навити ръкави и гъсти фигури от мастилени татуировки по ръцете. Той върви бавно, вероятно с капитанската стъпка, изработена в обиколките на затвореното пространство на кораб, а аз карам черното си колело със средна скорост, вероятно изработена в множество безцелни обиколки. Преминава AQUAPOLIS, натоварен с контейнери, подредени един върху друг като лего. Насевер пътува. Под табелата на старата митница от 17 век някой е изпуснал фунийка сладолед, да речем, че това е бил капитанът. И както си седя тук и пиша, минава един старец чешит и ми подхвърля строго: „Млада госпожо, тази пейка аз съм си я наел за 25 Евро. Ако искате, мога да ви я дам за 30.“ Вдигам глава от телефона, ето точно сега, и го поглеждам стреснато, ама бързо ми просветва, че това май е някаква смешна закачка и се разсмивам. „Ама ако искате да седнете, заповядайте“, отвръщам. А той започва да се хили на шегата си и отминава. Зад ухото му виждам слуховото апаратче и си мисля как хич не го интересува какво конкретно съм му отвърнала, достатъчна му е шегата, моята реакция и тази бодра негова походка напред с разлюлан къс панталон и закривени като дъги на бъчви крака го потвърждава. Panta rhei, нали. Рейн, 7.7 (седми.седми)

1 юли

Лимне

Спускането oт планината започва утре. Езикът на камбаната напуска центъра и навлиза в другата половина. Около този ден мравките поставят последното си бисерно яйце върху купчината, от която то ще се сурне, после друго. Зеницата се уголемява – стеснява се светлата ивица на ириса. Всеки лети. Обърнатите надолу глинени съдини. Ражда се и умира в един ден, този вече деветнайсетгодишен корен със сцепена устна, през която расте бялата роза, Дориан.

Кратки ветрила

Лимне

Едър кълвач с гръб като мъх се е специализирал в претърсването на фугите между камъните на пътеката в градината. Открил мравуняк, дълго се задържа – яде мравки или може би яйцата им. Около него панически се щурат черни точки. Когато вятърът разклати единствената роза, кълвачът се стряска от движението й, отстъпва с разтреперани зелени крила, за кратко.

Два неуспешни опита

Лимне

12:20, днес, една обикноена чинка (Fringilla coelebs) се блъсна в стъклото, кацна на терасата, загубила всякаква воля за свобода. Опитомена за миг. Гледаше като човек, а не като птица. Огледа се и се блъсна повторно, още по-настоятелно. Кацна пак, дълго стоя. Гледахме се през половин метър и един прозорец. Налях капачка вода, грабнах няколко семки и овесени ядки. Отворих стъклената врата и излязох на терасата, птицата не помръдна. Поставих храната до нея и когато й обърнах гръб, тя отлетя отсреща на ореха.