Безцелна песен

Летни хитове, Лимне

Никога не го мислим
или умишлено забравяме
че летните хитове
всъщност са писани
в сърцето на зимата
или в хладен ден 
сред голите клони на липите
птиците са били заминали 
или са се върнали
изнемощели от път и истина

лятото никога не се е състояло
онези розови фламинга
сред бялото на порцелановия пясък
лазурът, подрънкващите гривни
рояците безобидни комарчета
почти невидими
в стръвта им за нектар и кръв
автомобилите, помпането 
на спадналата гума на бензиностанцията
и после черните възглавнички
на пръстите с вкус на горчиво
завивали капачката на вентила
изобщо, лятото горчи като ванилия
от перспективата на стаичка
със северен прозорец
насред мразовитото отчуждение
на ближните сезони
– – – –
за какво търкаляш семето
по хълма на надеждата
нагоре и надолу
нима не разбра –

лятото пак се отменя
както и всичко друго
яж въздух и мълчи

поради липса на сезон
и ухо да чуе
без цел и посока
песента се превръща
в молитва

02.05.21
© Петя Хайнрих
© „Летни хитове“

123 / Очник

Лимне

123
1
след.и

там няма нищо, за което погледът да се закачи
няма стени с пирони, дръжки на врати
дърветата са смлени в бялото на сутринта
ръцете са се всмукали във вътрешното
оставяйки контур на празнота
с формата на минали ръце
на минали движения
на минали…
от сабичките на треви, които са били
свалил в въздухът техни отпечатъци
сега са отворени калъпи
с жилчици и връхчета
в очакване да ги изпъни
нова форма
на треви
тук няма нищо за което погледът да се закачи
тук има само отпечатъци на отпечатъци
вторични форми
третични повеи
тук има прозрачна пръст
заровени в дълбокото й огледала
които отразяват липсите
изящно тихото самоотрицание на материята
чуй тази музика, която не звучи
сега
нима и аз съм
аморфна
за да виждам

2
очник

на сал в средата на кристално ясно студено гладко
езеро, сладководно може би, трябва просто да потопя
пръста си и да го вкуся, за да знам, но аз мълча и нямам
ни най-малко намерение да трепна, наоколо гора
в гората – зверове, не нося нито капка страх от тях
в сърцето си, нали съм сигурна на моя сал, в центъра на
огледало, ококорено в небето, отразява мен и цялата
ми външност, е от мен и съм от него, салът – ирис
тялото – зеница, толкова съм черна, че ми е все по-леко
да дишам
и да бъда
да се сбъдна като подкарана от ветровете плоскост
към някой край, към бреговете, но все едно къде ще
ме докара, нали е кръг и мога да го провървя, завръ-
щайки се към началото, отивайки към края и все да
го повтарям, да се преповтарям в огледало с изместен
ирис на ръба
и може някой подивял и озверял и лаком да ме блъсне
и може да ме хапе и да ме боли, но аз съм толкова
напълно нереална, че болката я режа заедно с косите
и хвърлям по тревите черното си на зеница и се възста-
новявам като опашката на гущер израствам себе си и тя
израства мен
когато всичко завъртя и свършат сенките и езерото се
покрие, в конците на движенията ми попие и ирисът е
сух и сляпо е окото – салът заземен, когато зверовете
са пресити, с обърнати в небетата кореми и зъбите
им уморени – меки… не съм си дирила покоя на пътеки
стоманено дрънча

3
пред.и

изпълва се езикът с думи
спираловидно паднат към земята
дървесни семки въртолетчета
по златните халки на слънчева верига
катерят торни бръмбари деня
тук има всичко, от което да сме
всичко има име и има имена, недадени на някои
предмети, които ще ги има
тук може всичко отново да се назове
тук има плът и вяра
пулсира вятър под корите
и всяко ново виждане
създава
тържествува потенциалът
тромпети, гълъби и врява
тромпети, гълъби и врява
когато близна палец
се въздига цвете
когато близнеш палец
пада конфетен дъжд
толкова е вдетинена нашта кръв
чe можем с пукот да се преродим
в бонбон и лимонада
в орел и чучулига
в едно и две
в а и я

Из „Разправа с поезията“ (Пергамент, 2010)

оch syrsorna filar meningslöst

Лимне, лимне 3,33

само мрак, дори не noir
времето е за мрачна поезия, и така може
би трябвало да се извисиш като сив лебед
над езерото с гнили лилии и плочки хлорофил
кривата на щастието върви към земята
високите корони на липите с тържествените си треперушки
някой кашля в сини шепи в лакътя на улицата
и слънцето изгрява сякаш е вечно
40% е спаднал оборът на заведенията
артисти репетират в кухните си стари текстове
Четеш Г. Екельоф, Absentia animi, защото е есен и започва така
оm hösten
и прави заклинания с езика, изпразва от смисъл
och syrsorna filar meningslöst (като шевна машина)
дали имаш малкия кураж
да наречеш сивата си поема така?
под короната – снимка на бежанци с нарязани с камшици
гърбове на хърватската граница
учениците не тръгват на училище
няколко милиона норки за спешно клане, снимка на муцуна
не работи вентилацията в някакъв офис и служителката изпада в паника
малки хеликоптерчета семена, изхвърлени от безгрижни кленове
и никой не обира плодовете на извънредното усилие на кестена
някой въпреки всичко е минал под липите
и е откраднал веригата за колелото ми
цифровият код е годината ми на раждане, с нула отпред
не влагам никакъв смисъл – не беше заключена
и накъде така с тази опетнена риза, само мрак и патос в тиса
пирон в гумата и алеята хвъря жълта шума по главата ми
сякаш съм ѝ шут, отгоре минава онзи боклукджийски хеликоптер
от друга поема на Екельоф
и се връщам по стъпалата нагоре, стъпвайки на ръба на нещата
за да напиша отгоре заглавието
оch syrsorna filar meningslöst

/ лимне noir
––
Бележки:
оm hösten (шведски): през есента
och syrsorna filar meninglöst (шведски): и щурците свирят безсмислено

Липса, за която не подозираш

Лимне

23622069_1325830460872663_5791130931588826590_nЕдва когато видях жълтите листа на гинко по паважа, разбрах, че съм заобиколена от такива дървета. И после придадох значение както на факта, че са точно гинко – дърво екзотично, мистично и символно натоварено, – така и на играта с перпективите, момента и заобикалящата среда. Има ли друга история, свързана с това, че обезлистеното гинко се намира точно до японския ресторант? Двете кръстосани листа под стихотворението на Гьоте? Нещо като приятелство, но друго. Трябва да дойде есен, да нахвърля натрапливо количество шума, за да може човек най-накрая да проумее, че всичките чувства и усещания, за които има прости думи или по-сложни понятия, са само най-външната обвивчица на същността. И от това, че никога не виждаш листа, дори и от това, че никога не виждаш листата конкретно като именно гинко… какво? Нищо. Леснина. Липса, за която не подозираш.

/лимне

последните насекоми върху слънчевото петно в края на октомври /описание, дълго колкото трае петното

Лимне
sturshel-ph
последните насекоми върху слънчевото петно в края на октомври /описание, дълго колкото трае петното
оса, която стърже дървесина от градинския стол
пеперуда пауново око върху бял парапет
японски стършел върху топлия метал на водосточната тръба
черно водно конче
калинка в полет
мухи, едри
паяк из щедри паяжини като за последно
шахмат с фигури от вонещици
други, не насекоми
лишеи, мъх с пресни живи чадърчета под дебелеца
слой мухъл върху неразтворила се роза
дървесни гъби
колонии живот под агонизиращо листо в пурпура на края си
гроб на маргарита с кръст от стърнище
последни лиани на ягодата Senga Sengana
цветни растителни маймунки с прашец по челата
други, не насекоми, не насекоми
восък
стъкло
лава
гипс
трол
самолетно гориво
стръвната сойка, в друго отделение
26.09.2019, лимне три

Склонност

Лимне, лимне 3,33
Днес, докато минавах по всекидневия си маршрут с щеките, изведнъж спрях насред пътя, защото просто не можех да го задържа този порив… спрях, за да запиша това стихотворение. Откачих щеките от ръцете, извадих телефона и записах направо тук, във фб, ето го, с цялата му спонтанност, писано е насред полския път, докато ме подминаваха колоездачи, коне и трактори.

Склонност

Първо бяха две мършави крави,
кършеха шипката, газеха ниска,
висока трева,
наедряха,
после се родиха две телета,
лъскави и сбръчкани като нови найлони.
И те наедряха, както се полага,
стигат вече до шипката.
Така мина пролетта, мина и лятото.
Трън се вдигна сякаш от нищото,
снимах го всеки ден и поставях
етикети на чудото на живота му,
#трън.
После падна, отдал пухчетата си надежда
до предела на всички небета, значи –
до върха на силозите;
край стърнищата падна той и ги кръстоса.
Един език нося през полето
и отказва да ми служи,
все не пада наклонената дъсчена колиба
с изхлузените прозорци,
опряна на фермата, непрестанно настоява,
че държи повече от едната си кухина
и вече дори силен вятър ѝ няма вяра.
Език и стъкло раждат строга фраза, наклонена,
склонна да предизвестява собствения си ход.
Това е себичен #код.
Така мина пролетта, мина и лятото,
и нищо не се случи
на езика на кравите и тръните.
#лимне
31.08.2020

Защо Лимне

Лимне

„Лимне“ идва след книгата ми „Лима“ (Small Stations Press, 2017) и e нейно продължение, също край. Лимнологията е наука на около 100 години и пресича сферите на биологията, химията и физиката. Неин предмет са водните басейни – реките и езерата, без моретата. Разбира се, една художествена книга едва ли се нуждае от академични основания. Дори може да стане за смях, когато лаик вземе художествено да интерпретира наука, от която не разбира, но го прави от позицията на знаещ. Не! Връзката е случайна и хаотична – трябваше ми дума като Лима. Лима също не е град в книгата „Лима“. Измислям си друга лимнология – наука за лимите, лимесите, лимоните и личното.

„Лимне“ е и опит за поетическо проникване в най-красивия език. Нима не сте ме слушали разпалено да говоря как можем да сведем съгласните само до сонорните и да обогатим с широк набор от гласни (например като в датския) и това ще бъде изражението на най-красивия език. Сонорен език. Език звук, език камбани. Лимне звучи красиво – магическо натрупване на сонорни! Заради едната идея за тотална сонорност се отказвах от първоначалното заглавие „Лимнологическо ходене по покрив“. То идва от историята за един зле ремонтирания равен покрив, върху който се е образувало езеро. В него се къпят стотици полски гълъби сутрин. Не, не се къпят, не размахват криле и не тръскат пера, ами си киснат като наквасени гъби. В другата книга, в „Лима“, пиша за едно насекомо, сбъркало стъклото на прозореца с повърхността на езеро и снесло жълтите си яйца в малък равнобедрен триъгълник. Това си е чист лимно-текст! А наскоро пък четох статия от биолози как прозорците се оказвали един от най-големите виновници за изчезването на някои водни насекоми. Защото насекомите нямат еволюирала концепция за стъкло и снасят яйцата си върху него, обърквайки го с вода. Хвърлят хайвера и край.

Или стъклото се е появило твърде бързо, твърде рано… твърде бавно тече неговата река – милиони години извън огъня. (С ясното съзнание, че онова за течащото вековно стълко е само мит.)

Петя Хайнрих
2017, Ранен вариант за увод към първата Лимне

Биологични горива

Лимне, лимне 3,33

Рояци комарчета над царевицата с окаяния вид. Дрипава, със златни бучки в сухо лико; събират я в края на всички сезони, малко преди смъртта ѝ, с все стеблата и кочаните, за производството на биологични горива. От гледна точка на царицата, това е то щастлив и дълъг живот – да те оставят на полето, докато си паднеш сама от последен вятър. Натрупаното количество познание на царевицата се измерва с поколенията комарчета, висели над пръчките ѝ като ореоли; бръмбарите, пробиващи тунели в сърцевина и зърно; провървените маршрути на лисици из ниското на царевичната джунгла; шекспировите светулки, родени от безплоден импулс на природата; и магарето, което минава вечер през полето – едно магаре от 21 век насред свръхцивилизационното поле; гледано само заради това, че само по себе си е магаре, което разказва с поклащатата си походка и мятането на клепналите уши библейски истории. Ето така живее царевицата столетник и си бърбори с радарите от близкото летище, спори за опашките на самолетите и лисиците – рязък оранж. Отгоре трепка мишелов и кодира, а долу се въргалят употребявани медицински маски. И се задава в здрача трактор, лъснал в светлините си, заорал с влачените отзад валяци с остри сатъри и копия. 2020.

/лимне 3,33

Лимне три

Лимне

Отпечатването на „Лимне три“ се отлага завинаги. Самата книга обаче е тук, достъпът е свободен:

ЛИМНЕ ТРИ

Другите две части, свободен достъп (pdf):

ЛИМНЕ
ЛИМНЕ 2

Благодаря на всички верни читатели през годините! Долният линк е за онези, които биха искали да подкрепят проекта Лимне.
paypal.me/PetjaHeinrich

Минути в лятна нощ

Лимне

23 часá e. След 40 минути ще се изсипе пороен дъжд. Слушам как вятърът, предизвестяващ, шуми в листата на най-тежките корони на юни, гризе мрак. Лежа в горещината на таванската стая, ококорена, отлагаща съня до след бурята. Лятна нощ и никакъв страх под стряхата. И в това устойчиво спокойствие на духа трепти съмнението, верен спътник на всяка сигурност. 23 часа и 8 минути. От Ардените се носят на североизток тежки облаци, с тъмносини центрове върху анимираната карта в апликацията с прогнозата за времето. И онзи прилеп в градината, срещу вятъра, биосонар, 23 и 14… В една изключително малка ключалка пасва ключът на съня, тънък като игла, остър като светкавица. Той решава за всичко от тази страна, и за всичко от другата. Решението му е дъговидно движение, 23 и 34.

Зен

Лимне

Във Флингeрн не бях стъпвала от десетилетие. Джентрификацията е завършена, нов живот и блясък на квартала (хайде да не започваме спор зло или добро се е случило, все пак тези процеси спасяват цели петна в града от разруха и обезличаване) – централната улица вече е изпъстрена с магазини за странни неща като мармалади от босилек, извлек от мащерка, есенция от драконова сълза, златна лъжичка за бъркане в бурканче с желе от махагонова слива; магазини за пъстри дрехи, извън времето и модата – рокли, поли, феерични конусовидни  текстилни конструкции, бижута от ръчно ковано сребро или злато, пръстени с едри скъпоценни камъни; ресторанти за фюжън кухня. От осветените прозорци надничат високи кремави тавани с полилеи на безкрайно дълги халки. Картини, повечето семейни портрети, които се преструват, че не се взират в движението вън, долу и сега. Преструват се на взрени в себе се, обратно във времето и херметически затворени зад стъклата на прозорците. И влизаме в „Зен“, виетнамски ресторант. С лъскави, полирани в черно плотове, спортно елегантен амбиент, лава лампи, сякаш уморени, с вяла лава, скупчена под капака, саксии с буен бамбук, осветление в лилаво все едно си обграден от светещи патладжани. И в краката за спъване –с размерите на леген – една сакрална каменна градинка с Буда колкото напръстник. Или няколко Буда, по едно за всеки пръст на едната ръка? Храната е силно повлияна от онази умереност на вкусовете, която някои приписват на централно и северно европейската кухня – не знаех, че виетнамците според „Зен“ готвят с толкова много броколи. Заведението се изпълва с най-млада публика. Момичета, понесли в свивките на лактите скъпи чанти, втора употреба, с намачката кожа. И тези дълги лъскави коси, наследени от детството, които се отмятат с вълнист жест и се рапиляват по гърба. Онези изкуствени големи перли по ушите. Някой пристига със скейтборд под ръка. Прегледах в телефона новините от обсъждането на Берекзит между две пролетни рулца. Новините за гласуваната отмяна на местенето на стрелките на часовника с един час напред, после назад. Мен ако питат, аз съм за лятно часово време през цяла година. Вечерите са безкрайно дълги. Зимата е хванала града в хватка, бухнали якета минават по улицата пред витрините, кученца с пухени наметала, плахо цъфнали храсти. И изведнъж ме наляга горска тъга. Като отметнато топло одеяло студувам, но не в „Зен“, а вътре в ядрото на себе си, прехвърлям списъка с контакти в телефона, нямам причина да стрелям сигнални ракети за помощ, нямам и сили да спасяват ближния, аз просто ям и знам, че и това ще мине, ще се разлистя, животът освен белези не оставя особено много избори на едно дърво в началото на пролетта. Мисля си как ще напиша разказ, който размишлява над себе си, размишлява какво е разказ, как се пише… един разказ, който обсъжда формата и съдържанието, и се противи на композиционните правила. И няма да издавам, че съм решила да го пиша. Ще го мълча в публично споделеното. Във воайорското око ще мълча, ще сведа цялото до светкавица в зеницата, толкова бърза, че зрението не я регистрира. Както и тук – разказването съдържа светкавица от друго: сигурни сме, че под масата се намират долните части на седящите тела, макар и да не ги виждаме, повечето от седящите вероятно наистина разполагат с долни части. Дали да има диалог? В никакъв случай – кой с кого да говори? Диалогът прикрива безпомощността на мисълта не на говорещия, а на слушащия. Макар и да не съм сама на масата, между нас цари уважителна тишина, само обилният кориандър крещи от ръба на чинията монолога на дългите си стебла. Хлорофил, реч. Учени били установили, че дали обичаме кориандър или не, това е генетично обусловено. За някои хора той има вкус на сапунка. И в никакъв случай разказът няма да разказва историйка; вън, долу и сега.

Зрения

Лимне

Гледам в нощта, а нощата гледа в мен. Зеницата – кръглата луна. Ирис от дим. Гледам в нощта през широко отворения прозорец. Симетрично подпряла брадичка, мечтая в нощта, зеницата съм на отворения прозорец. Ирис пт коса. Сенки от долния етаж, прожектирани върху стената на гаража. Две саксии и ръце. Игрището за ръгби мощно осветено от високи прожектори. Празно и зелено игрище, гланцова светлина. Един мотор пърпори по алеята. Зеницата. Ирис.

Кучето бърза повече

Лимне

Бистра вечер – краищата на плитката локва замръзват. Някъде горят дърва. Само един човек води кучето си бавно по пътя, към табелката за края на града вървят. Кучето бърза повече.

Сокол в края на март

Лимне

Докато закусвам с кроасан, на най-близкия клон каца сокол и ръфа малка пойна птичка. Подпира я с ноктестата си захватка, натиска я върху клона, тя бухва, разкъсва я – така и аз меката плът на кроасана.

Кървав портокал

Лимне

Сред бурите е паднало само едно дърво, което оголва гледката през рехавата горичка до далечена червена светлина на летището, ярка до пределната сила, с която се обозначават пистите. Скоро ще се разлисти гората и ще затвори пролуката, гората ще стане спуснат клепач, ще стане зрение, оттеглило се във вътрешната стая на съня, зрение, което си играе със светещо кълбо, рита го под масата. Но гората още е гола и със свити рамене, неспособна да скрива, нехаеща гора, вертикала от много, хоризонтала от само една черта с пречупен гръбнак, над която се е надвесил кървав портокал.

Много кораби

Лимне

Много кораби. Поне 4. В такъв величествено топъл, празничен ден (тук е празник) всички по реката изглеждат по-щастливи… от теб самия. Такива количества фланираща красота, че се чувстваш смазан като в катедрала. Не че не вярваш. Вярваш, но ти идва повече за обема на чашата, с която си дошъл.

34033968_1508757135913327_8370916750534901760_o

Sade

Лимне

В детската ми стая през 80-те на стената висеше плакат на Sade. Тогава напълно непозната ми. Плакатът сигурно ми го е дал някой, който също не е искал да има нищо общо с този изваден от вътрешната страница на ценно списание образ. Гланцова тънка хартия. Може би заради ценността на хартията оставих плаката да виси години наред, без отношение към образа на него, без връзка с лъскавото тъмно лице, карминените устни, иразителното бяло на очните ябълки. Нито музиката достигна до мен. С времето това си остана май и единственият плакат в стаята, а един ден дотолкова ми беше омръзнал, че помня утехата с която го свалих. И с това Шаде изчезна завинаги от живота ми. До преди няколко месеца, когато реших внимателно да изслушам всичко онова, което е излизало от карминените устни и никога не е пробило тишината на детстката ми стая. И бях омагьосана. Не знам дали реших да слушам Шаде заради досадния плакат, или връзката е лудешки невъзможно обратна – плакатът е попаднал тогава при мен като едно голямо обещание от бъдещето, това звучи така осемдесетарски, така реално. И слушам днес Шаде в ненавременния бас на своето време, което не е линия, а шепа перли в отворена ръка – когато раздвижа пръстите, прескачат една през друга като гъвкавите прасци на Шаде, която от дъното на сцената с кръстосана стъпка бавно върви към микрофона. И този днешен мой възторг е роден някъде в бъдещето, а аз не знам нищо за естеството му. Soul. Само го предусещам го като недобита още сол. Бас.

Голямата мечта на малкото алпакарче

Лимне

jazz радио от Монтевидео, бордо, козе сирене, което си буча на ножа и гледам тази огромна шишарка на масата на светлината на една свещ. (От няколко дена мисля да напиша стихотворението:

топлината
на една свещ

Забавлявам Й., като му разказвам истории, които измислям непрестанно. Той знае, че мога да разказвам поне до утре сутринта. Стига да има какво да буча на ножа – сиренето е от облаците – божествена храна. Последната история беше за алпаки и голямата мечта на малкото овчарче (тоест – алпакарче) да стане джаз музикант, но една голяма част от духът му го кара да стане компютърен специалист..🙂 И става една динамична вътрешна борба. А предишната беше за един човек, който си е вдигнал краката върху масата вкъщи в Монтевидео и се рови из Гугъл какво има в Дюселдорф и то в момента, в който аз чета из Гугъл за Монтевидео. И изведнъж се разменяме и всеки чете това, което знае – аз чета за Дюселдорф, а той за Монтевидео. После възниква въпросът – съзнаваме ли, че сме си раменили местата? И ако го създаваме, как постъпваме? Преструваме се, че няма чудо и т. Н.

10.12.2016

Когато Рейн беше море

Лимне

Когато Рейн беше море, а кейовете се устремяваха към небето. Обширна, издута река. Разпиляна, изобилна, щедра. Разтроена – една централна и бърза, строга артерия, а от двете й страни – бавни, плитки… вени?

26756574_1374582029330839_5349611140352309003_o

Между нещата и сърцето

Лимне

Е, да, случва се човек да намери в чантичката си с размерите на обувката на Пепеляшка, чантичка, която поема само най-необходимото – връзка ключове, портмоне, телефон, пакетче кърпички, разпиляни монети, една визитна картичка, получена неочаквано, бързо и странно, както иначе само във филмите става, положила началото на чисто приятелство, по носталгични причини оставена завинаги в джоба с ципа, извън обсега на другите предмети, нито скрита, нито на показ, – да, случва се имежду безценното и ценното да се промъкне тубичка с васаби и прозрачно пликче със запечатаното съдържание от няколко резена джинджифил – щипка сбита лютост между дневното и извънредното, между нещата и сърцето.

По нищо не се различаваше

Лимне

Отдадеността, с която флейтистите изпратиха звуците си под купола на концертната зала, по нищо не се различаваше от примитивния вой на вълците към космоса. В основата си всички, от насекомото до човека, измолваме вселената за едно и също.

Пищен кожух

Лимне

Вчера, както се прибирам с колелото, спирам пред магазина за дрехи, от който никога нищо не си купувам, ама обичам да зяпам и да се възмущавам на тъпите неща, дето продават. И гледам – наредили цял щендер с изкуствени кожуси, от онези, дето приличат на драни от детски меченца играчки. Всъщност ме блазни идеята да се нося в кожух от драни детски играчки, има някаква иронична жестокост. Не просто пищен кожух, а най-пищният, а на ревера си да закача гумена бледа глава на кукла с рубини в очите. Винаги човек като се зарови кз купчина дрехи, пристига някой, привлечен от ровенето, и изведнъж желае точно същото. Така до мен се оказва много възрастна дама. Какви великолепни кожуси и как може да са толкова евтини, удивява се тя. Обяснявам ѝ кротко, че не са от истинска кожа, показвам й да види тъканта под синтетичната козина. Обяснявам ѝ, че са драли плюшени мечета, а дунапрена са го яли печен на фурна с пластмасови кестени. Не, това с дунапрена не го казах. Възрастната дама веднага иска да си купи поне един кожух, може и два, то в това студено време. После се навежда към мен и заговорнически ми казва, като на човек, на когото може да повери голяма тайна, казва: иначе при мен в гардероба виси истинско кожено палто, ама в днешно време вече не мога да го нося. Тук трябва да поясня, че ако човек се появи с кожено палто наоколо, най-малкото ще си заслужи погледи на явно презрение. Изобщо не е приемливо в градските кръгове днес. Опитвам се да я успокоя, първо, че не я презирам заради коженото ѝ палто. После, че едно кожено палто, което цял живот ѝ служи, си е заслужило едната жертва и че екологичният баланс се пресмята с по-сложни формули. Жената сияе. И грабва веднага да си купи най-пищния кожух от драни плюшени мечета, точно онзи, който и аз исках. Е, ще го прежаля. Пък и на нея ѝ стои по-добре, въпреки възрастта си има фигура на балерина, а аз ще приличам с това палто на диво тромаво животно, което е свило велосипед и криви между стволовете на дърветата. Жената излиза от магазина и допълва: но в Италия не е така. Там хората си носят кожусите…

И дрипавият сняг очарова

Лимне

Различно от прясно навалелия. Новият сняг е привидно невинен. Заобля, скрива и мълчи. Но този дрипав вчерашен сняг е така драматичен. С извивките си, които подчертават формата на камъните, мотивите на плочките повтарящ. Сняг със знание за формата. Вчера радостно паднал, днес прозрял. Не бял, а кристален. Ненарастващ – спадащ. Прецизен. Език, отсявал дълго.

С висящи удобно крайници

Лимне

Тази сутрин, докато се събуждах по рано в самото сърце на нощта, с висящи удобно крайници, си мислех как трябва някъде да прочета научно обяснение защо хората се научават да не падат от леглото. Дали е атавистична черта – нещо наследено от леопардите, заспали върху клон. После пред полузаспалите ми очи се разстла дълъг път, от двете му стани – високи треви, а по пътя хора се разминават, покрай тях тичат кучетата им, цялото това движение с отдадеността на делника, перфектно синхронизирано, като виждано безкрайно много пъти из безкрайни на брой светове, в които расте трева. А някъде, точно върху дъгата на ухото ми, е полегнал леопард и крайниците му се поклащат на входа на слуха.

Продължавайте с восъчните печати

Лимне

Ще смеся неща, които уж нямат нищо общо едно с друго. Модата този сезон е толкова по вкуса ми, че мога да вляза в магазин за дрехи и, без да меря, да го напазарувам – всичко е като за мен. Тези огромни ръкави, връзки, пищни фльонги, всякаквото черно, огромни обеци, шапките така или иначе сякаш изначално са изобретени за моята глава (всички шапки ми стоят добре и под всяка шапка знам какъв израз на лицето да си придам), ироничния прочит на класиката, ироничния прочит на еснафското, смесването на материали. Единственото странно е, че сега наоколо ходата са облечени като мен, понеже аз така си ходя по принцип, независимо от модата. Все пак, чувствам се даже донякъде изкопирана, но се чувствам и добре, защото съм част от общия фон.
После, изпращах Лимне на разни адреси и в пощата служителят лепна такива пищни марки с пурпурен восъчен печат на бял фон, че се развиках възторжено. Той рязко спря уплашено, неразбрал в първия момента как да интерпетира спонтанния ми вик в следобедния полумрак. Не, не, моля, чудесни са, чудесни са. Продължавайте с восъчните печати.
И накрая, рано ли е още за равносметки? Имам усещането, че съм свършила много тази година, не че съм доволна от себе си. Не, ок съм със себе си. Ето го – Лима и Лимне са факт. Работата по два големи лит. проекта (почти готови) ще даде резултати догодина. Към всичко това – дейтално обмислено ново начинание. Усещане, че старата година прелива в новата не в безвремие и пустош, а в благодат. Прелива в богатство, не под формата на нещо материално, а на богатство от идеи и сила, а това няма кой да ми го ограби, дори самата аз няма как да го пропилея 🙂 толкова е много. От няколко дена мисля за трите късмета от новогодишната баница – сбъднаха ли се, или не се сбъднаха. Удивителното е, че мога както да потвърдя, така и да отрека! Сега, човек може да се възпротиви – как, моля, късметът „колело“ хем се е сбъднал, хем не? Много просто – пак нямам ново колело. От друга страна, в момента и не искам да имам ново, много съм щастлива с потрошеното старо, обичам го повече от всякога. Мога веднага да го изхвърля и да си купя ново. И не го правя. Докато разсъждавах върху късметите, минах под едни ниски клони и подплашена птица закръжа над главата ми. Пърха във въздуха на едно място, уплашена, че може да я изловя на всички изходи за бягство под дървото. Един много дълъг миг се наслаждавах над неразумната си власт над това невинно същество. После отминах. Как е тържествен ноември! С кратката си светлина, с постоянния дъжд, който отмива тичинковата охра от керемидения покрив, с постоянството на сивото, което е откровеността на въздъха. С дълбокото дишане. С прозрачния студ. С хората, които стоят като удивителни.

Лаптоп върху нисък жив плет

Лимне

Работникът със светлоотразителната жилетка се е навел и нещо пише, а устройството нестабилно се поклаща. Представям си как храстът ще го погълне, а после и работникът ще скочи вътре между клонките и ще се вкамени на земята във формата на светлоотразително джудже с едър ръст.

Подчертава пейзажа и е част от него

Лимне

Снощи стана нещо дума за класическа музика и за една добра радиопрограма за култура и как в тъмното по пътищата в колата подчертава пейзажа и е част от него. И после изведнъж млъкнах, защото не исках да звуча надменно. И домакинът, който е селянин от истинските – със село, ферма и изплескан гащеризон – подхвана репликата ми и раказа как и на него му се е случвало нещо подобно. Карал си комбайна, отпред се жълтеело полето, и превключвал радиостанциите, докато попаднал на тази. И да, същото усещане за музика, която се носи по просторното поле. И си помислил как има нещо, нещо сериозно и голямо. Така го описа простичко някак, но разбрах, че говори за възвишеното. И аз го погледнах с благодарност. Беше си истинско, не просто за да се хареса на гостите. И се почувсвах приета, не просто досаден гост.

Гинко леснина

Дневник, Лимне

Едва когато видях жълтите листа на гинко по паважа, разбрах, че съм заобиколена от такива дървета. И после придадох значение както на факта, че са точно гинко – дърво екзотично, мистично и символно натоварено, – така и на играта с перпективите, момента и заобикалящата среда. Има ли друга история, свързана с това, че обезлистеното гинко се намира точно до японския ресторант? Двете кръстосани листа под стихотворението на Гьоте? Нещо като приятелство, но друго. Трябва да дойде есен, да нахвърля натрапливо количесто шума, за да може човек най-накрая да проумее, че всичките чувства и усещания, за които има прости думи или по-сложни понятия, са само най-външната обвивчица на същността. И от това, че никога не виждаш листа, дори и от това, че никога не виждаш листата конкретно като именно гинко… какво? Нищо. Леснина. Липса, за която не подозираш.

23622069_1325830460872663_5791130931588826590_n

Огледала

Лимне

Разсъждавах тази сутрин под душа за огледалата. Че никое огледало не се повтаря с друго по начина, по който ни връща образа. Дори две еднакви огледала, поставени в различни пространства и под различен ъгъл. Светлина, дълбочина на пространството, формат, рамка. И после поставете един човек срещу едно огледало и се опитайте да кажете нещо само за човека според образа, който ни се връща. Каквото и да кажем, винаги го казваме през филтри. Това можеше да бъде плашещо, понеже подкопава всичките ни опори в реалното. Но не е. И точно поради литературата не е, защото тя поема като гъба цялата влага от пренасяния и фигури. По принцип всяко изкуство върши подобно, но понеже говорим за слово, то литературата.

Паяци

Лимне

С какво се занимават през останалата част от годината всички тези наедрели паяци, които в началото на есента наплитат паяжини като свръх големи тави и в тях залепват насекоми като телета, като слонове, като катедрали?

Бели бръмбари

Лимне

Както се пръскам със слънцезащитен спрей вън в тази обещаваща сутрин, по белия ми весел корем, по слънцежадните ми крайници и изобщо в големи кръгове наоколо, виждам ситни пръски крем по тъмните дъски наоколо, по цветята и даже в чашата с прясно сварено кафе. Толкова са красиви тези бели калинки в кафето, че чак се изкушавам да изпия отровата в името на красивото 😀 Единствено огромното ми желание да живея, ако не вечно, то поне половината от вечността, ме накара да си направя ново кафе.