Между нещата и сърцето

Е, да, случва се човек да намери в чантичката си с размерите на обувката на Пепеляшка, чантичка, която поема само най-необходимото – връзка ключове, портмоне, телефон, пакетче кърпички, разпиляни монети, една визитна картичка, получена неочаквано, бързо и странно, както иначе само във филмите става, положила началото на чисто приятелство, по носталгични причини оставена завинаги в джоба с ципа, извън обсега на другите предмети, нито скрита, нито на показ, – да, случва се имежду безценното и ценното да се промъкне тубичка с васаби и прозрачно пликче със запечатаното съдържание от няколко резена джинджифил – щипка сбита лютост между дневното и извънредното, между нещата и сърцето.

Реклами

По нищо не се различаваше

Отдадеността, с която флейтистите изпратиха звуците си под купола на концертната зала, по нищо не се различаваше от примитивния вой на вълците към космоса. В основата си всички, от насекомото до човека, измолваме вселената за едно и също.

Пищен кожух

Вчера, както се прибирам с колелото, спирам пред магазина за дрехи, от който никога нищо не си купувам, ама обичам да зяпам и да се възмущавам на тъпите неща, дето продават. И гледам – наредили цял щендер с изкуствени кожуси, от онези, дето приличат на драни от детски меченца играчки. Всъщност ме блазни идеята да се нося в кожух от драни детски играчки, има някаква иронична жестокост. Не просто пищен кожух, а най-пищният, а на ревера си да закача гумена бледа глава на кукла с рубини в очите. Винаги човек като се зарови кз купчина дрехи, пристига някой, привлечен от ровенето, и изведнъж желае точно същото. Така до мен се оказва много възрастна дама. Какви великолепни кожуси и как може да са толкова евтини, удивява се тя. Обяснявам ѝ кротко, че не са от истинска кожа, показвам й да види тъканта под синтетичната козина. Обяснявам ѝ, че са драли плюшени мечета, а дунапрена са го яли печен на фурна с пластмасови кестени. Не, това с дунапрена не го казах. Възрастната дама веднага иска да си купи поне един кожух, може и два, то в това студено време. После се навежда към мен и заговорнически ми казва, като на човек, на когото може да повери голяма тайна, казва: иначе при мен в гардероба виси истинско кожено палто, ама в днешно време вече не мога да го нося. Тук трябва да поясня, че ако човек се появи с кожено палто наоколо, най-малкото ще си заслужи погледи на явно презрение. Изобщо не е приемливо в градските кръгове днес. Опитвам се да я успокоя, първо, че не я презирам заради коженото ѝ палто. После, че едно кожено палто, което цял живот ѝ служи, си е заслужило едната жертва и че екологичният баланс се пресмята с по-сложни формули. Жената сияе. И грабва веднага да си купи най-пищния кожух от драни плюшени мечета, точно онзи, който и аз исках. Е, ще го прежаля. Пък и на нея ѝ стои по-добре, въпреки възрастта си има фигура на балерина, а аз ще приличам с това палто на диво тромаво животно, което е свило велосипед и криви между стволовете на дърветата. Жената излиза от магазина и допълва: но в Италия не е така. Там хората си носят кожусите…

И дрипавият сняг очарова

Различно от прясно навалелия. Новият сняг е привидно невинен. Заобля, скрива и мълчи. Но този дрипав вчерашен сняг е така драматичен. С извивките си, които подчертават формата на камъните, мотивите на плочките повтарящ. Сняг със знание за формата. Вчера радостно паднал, днес прозрял. Не бял, а кристален. Ненарастващ – спадащ. Прецизен. Език, отсявал дълго.

С висящи удобно крайници

Тази сутрин, докато се събуждах по рано в самото сърце на нощта, с висящи удобно крайници, си мислех как трябва някъде да прочета научно обяснение защо хората се научават да не падат от леглото. Дали е атавистична черта – нещо наследено от леопардите, заспали върху клон. После пред полузаспалите ми очи се разстла дълъг път, от двете му стани – високи треви, а по пътя хора се разминават, покрай тях тичат кучетата им, цялото това движение с отдадеността на делника, перфектно синхронизирано, като виждано безкрайно много пъти из безкрайни на брой светове, в които расте трева. А някъде, точно върху дъгата на ухото ми, е полегнал леопард и крайниците му се поклащат на входа на слуха.

Продължавайте с восъчните печати

Ще смеся неща, които уж нямат нищо общо едно с друго. Модата този сезон е толкова по вкуса ми, че мога да вляза в магазин за дрехи и, без да меря, да го напазарувам – всичко е като за мен. Тези огромни ръкави, връзки, пищни фльонги, всякаквото черно, огромни обеци, шапките така или иначе сякаш изначално са изобретени за моята глава (всички шапки ми стоят добре и под всяка шапка знам какъв израз на лицето да си придам), ироничния прочит на класиката, ироничния прочит на еснафското, смесването на материали. Единственото странно е, че сега наоколо ходата са облечени като мен, понеже аз така си ходя по принцип, независимо от модата. Все пак, чувствам се даже донякъде изкопирана, но се чувствам и добре, защото съм част от общия фон.
После, изпращах Лимне на разни адреси и в пощата служителят лепна такива пищни марки с пурпурен восъчен печат на бял фон, че се развиках възторжено. Той рязко спря уплашено, неразбрал в първия момента как да интерпетира спонтанния ми вик в следобедния полумрак. Не, не, моля, чудесни са, чудесни са. Продължавайте с восъчните печати.
И накрая, рано ли е още за равносметки? Имам усещането, че съм свършила много тази година, не че съм доволна от себе си. Не, ок съм със себе си. Ето го – Лима и Лимне са факт. Работата по два големи лит. проекта (почти готови) ще даде резултати догодина. Към всичко това – дейтално обмислено ново начинание. Усещане, че старата година прелива в новата не в безвремие и пустош, а в благодат. Прелива в богатство, не под формата на нещо материално, а на богатство от идеи и сила, а това няма кой да ми го ограби, дори самата аз няма как да го пропилея 🙂 толкова е много. От няколко дена мисля за трите късмета от новогодишната баница – сбъднаха ли се, или не се сбъднаха. Удивителното е, че мога както да потвърдя, така и да отрека! Сега, човек може да се възпротиви – как, моля, късметът „колело“ хем се е сбъднал, хем не? Много просто – пак нямам ново колело. От друга страна, в момента и не искам да имам ново, много съм щастлива с потрошеното старо, обичам го повече от всякога. Мога веднага да го изхвърля и да си купя ново. И не го правя. Докато разсъждавах върху късметите, минах под едни ниски клони и подплашена птица закръжа над главата ми. Пърха във въздуха на едно място, уплашена, че може да я изловя на всички изходи за бягство под дървото. Един много дълъг миг се наслаждавах над неразумната си власт над това невинно същество. После отминах. Как е тържествен ноември! С кратката си светлина, с постоянния дъжд, който отмива тичинковата охра от керемидения покрив, с постоянството на сивото, което е откровеността на въздъха. С дълбокото дишане. С прозрачния студ. С хората, които стоят като удивителни.

Лаптоп върху нисък жив плет

Работникът със светлоотразителната жилетка се е навел и нещо пише, а устройството нестабилно се поклаща. Представям си как храстът ще го погълне, а после и работникът ще скочи вътре между клонките и ще се вкамени на земята във формата на светлоотразително джудже с едър ръст.

Подчертава пейзажа и е част от него

Снощи стана нещо дума за класическа музика и за една добра радиопрограма за култура и как в тъмното по пътищата в колата подчертава пейзажа и е част от него. И после изведнъж млъкнах, защото не исках да звуча надменно. И домакинът, който е селянин от истинските – със село, ферма и изплескан гащеризон – подхвана репликата ми и раказа как и на него му се е случвало нещо подобно. Карал си комбайна, отпред се жълтеело полето, и превключвал радиостанциите, докато попаднал на тази. И да, същото усещане за музика, която се носи по просторното поле. И си помислил как има нещо, нещо сериозно и голямо. Така го описа простичко някак, но разбрах, че говори за възвишеното. И аз го погледнах с благодарност. Беше си истинско, не просто за да се хареса на гостите. И се почувсвах приета, не просто досаден гост.

Гинко леснина

Едва когато видях жълтите листа на гинко по паважа, разбрах, че съм заобиколена от такива дървета. И после придадох значение както на факта, че са точно гинко – дърво екзотично, мистично и символно натоварено, – така и на играта с перпективите, момента и заобикалящата среда. Има ли друга история, свързана с това, че обезлистеното гинко се намира точно до японския ресторант? Двете кръстосани листа под стихотворението на Гьоте? Нещо като приятелство, но друго. Трябва да дойде есен, да нахвърля натрапливо количесто шума, за да може човек най-накрая да проумее, че всичките чувства и усещания, за които има прости думи или по-сложни понятия, са само най-външната обвивчица на същността. И от това, че никога не виждаш листа, дори и от това, че никога не виждаш листата конкретно като именно гинко… какво? Нищо. Леснина. Липса, за която не подозираш.

23622069_1325830460872663_5791130931588826590_n

Огледала

Разсъждавах тази сутрин под душа за огледалата. Че никое огледало не се повтаря с друго по начина, по който ни връща образа. Дори две еднакви огледала, поставени в различни пространства и под различен ъгъл. Светлина, дълбочина на пространството, формат, рамка. И после поставете един човек срещу едно огледало и се опитайте да кажете нещо само за човека според образа, който ни се връща. Каквото и да кажем, винаги го казваме през филтри. Това можеше да бъде плашещо, понеже подкопава всичките ни опори в реалното. Но не е. И точно поради литературата не е, защото тя поема като гъба цялата влага от пренасяния и фигури. По принцип всяко изкуство върши подобно, но понеже говорим за слово, то литературата.