Имах намерение от днес да започна всекидневните „24 страшни стихотворения до Коледа“. С барокова страшност и смешни. Обаче не ги написах. 🙂 И сигурно няма и да ги напиша никога. Така де, когато загуби човек дистанцията с темата, губи и поглед върху цялото. Докато карах днес колелото по дигата из онази тишина, която само много студеният въздух оформя из крайбрежните поляни, бях изненадана от уверения тих и мазен шум, който произвежда то, така необичаен шум за ръждясалата верига, която иначе трака и засича. Да не би някой да я смазал през нощта? А сега – сънят. Може да се тълкува конкретният ми сън по многобройни начини – от глория до сковаващ страх. Сънувах през тази нощ, предхождаща днешния ден по дигата, че изкачвам на велосипед последния хълм по Рейн, най-високата точка. Малко преди върха обаче колелото ми засича и рязко спира. „Ето я, няма никакъв шанс! Лош късмет“, подхвърлят някакви пренсионери наоколо, които се опитват и да ме изтласкат от пътя с лъчезарните си лакти, колкото и безобидни да изглеждат в пастелните си дрехи. Никак не се притеснявам, слизам от колелото, бутам го нагоре, изпреварвам, опитвам се да си прокарам път сред тълпите, на един завой едва не ме избутват от високата скала. Отгоре надолу пътят е лесен и се връща обратно към началото. В контекста на този сън е така изненадващо магически поправеното ми колело.