Къпините, отдавна неподстригвани, ще ни изподерат на влизане. Обрасли са вратите и пролуките и не пропускат в миналото… никой. Никога. Цял ден се опитам да се сетя за онази метафора – Рилке – как точно беше: тихо, както се сваля обеца? В чашата се образува виолетов венец, когато го наливам. Ситни балончета виолетови перли, черно вино. И после къпините. На закуска някой би гребнал дълбоко в сметаната, но да не говорим за това. Сметана и къпини. Вдигат оградите и утре ще рушат запустялата къща с плющящото синьо платно на веранадата. Дано да пощадят секвоята. 2010? Дали това не беше последната жизнена година на къщата? Един ден видях как светнаха очите на котка срещу фаровете и погаснаха в канавката. След седмица белката превзе запустялата таванска стая. После вятърът запрати камък и строши стъкло с големината на юмрук.

И дворът, и къщата

свърши рибата
и сянката й свърши
и океанът
от който изникна

свърши
солта и пясъкът

един ми вятър вее
ще скърши
нищото

нищо не
произлиза
нищо не
произтече

но ти не се тревожи –
което никога не е било
само то няма и да бъде

единият покой
ще си ги прибере
и дворът
и къщата

и ще изникнат други

;;;;;

А днес бих добавила: къпини.