Petja Heinrich

Една, или може би вече две седмици след временното ми отделяне от фб. Големите предимства на отказа да участвам в гъстата мрежа: време, тишина. Интересът ми да знам какво се случва на 100 места със 100 души пресъхва живително. Значението се измества върху моите дела, върху материала на дните, моето лично време, моя реален кръг, в който мога да се движа в реалното пространство. Какво ми липсва все пак от фб: някои от реалните контакти с реални приятели и много от съобщенията от културни институции в моя близост, културни новини от немски източници, достъпът до снимките ми. Най-голямата свобода пък е тоталното ми незнание кой каква книга е публикувал в България, в коя дупка кога ще чете лично творчество, какви покани за турнета е приел, кой го е похвалил и наградил, какво е написал и колко е харесвано. Целият този просперитет на българската литература. Цялата псевдосоциална литпяна, разпенена между фигурите на няколко тотемни поетически фигури. Непрестанното преповтаряне на кяколко стихотворения от няколко вечно цитирани из мрежите български поети. Всичкото това честване, юбилействане, бенефис и бифтек. Боже, колко е хубаво да не знам всичко това! Затваряш фб и сякаш цялата българска литература изчезва. (И това наистина е така, защото концентрираната литературна активност само във фб подкопава солидните основи на литературното като нещо оставащо.) Колко е далеч този свят и все по-далеч отива в шекерения си залез. Разбира се, нищо не знам и за политиката, изборите, партиите в България, българската интерпретация на световните новини. Пощадена съм от ежедневните изблици на истерия в очакване на Апокалипсиса, който в българското око е една непрестанно течаща огнена река, без край и начало. Тази река протича през българското сърце и разпалва двете сплетени една в друга огнени змии – змията страх и змията омраза. А светът извън българското око още не свършва. Извън българското око светът все не свършва и е зает с прагматичното си оцеляване. Дори и в сърцевината на тази свирепа зима. Днес термометърът все пак успя след дълго колебание да се качи до нулата. Слънчевата нула и чудото – един самотен, дрипав молец, сковано прелитащ навън.