Всъщност днес трябваше да си отворя запазеното за излизането на Лима шампанско, но моят най-добър приятел в близките 2 км ни покани на дегустация на вина, които беше закупил от специална изба по Рейн миналата седмица. Похвалих му се за книгата, М. беше впечатлен, както винаги. После изпихме запасите, които може би беше предвидил за цяла година. По едно време М. каза: „Знаеш ли, трябва най-после да ме заведеш в София“. И аз отвърнах: „Хайде, ще идем есента, ще те запозная с Петранка, ще се качим на Витоша, ще направим премиера на Лима, а ти ще пиеш българско вино и ще ръкопляскаш, без да разбираш и дума. Точно 4 дена… Откога си мечтая да си заведа домашните хора и да им покажа откъде идвам.“ И после се замислих колко много се е изместило онова, което съм аз според мястото. Аз е станало тукашно. Особено когато в дъжда слязохме с Й. на нашата спирка и миришеше на точно определени дърва за камина. Ето така мирише на у дома, казах на Й. – Tочно тази миризма на улица, за която има живи свидетели. С тази влага във въздуха. С тези плочки на тротоара. Аз съм живият свидетел на това място днес, нося отговорност за неговата история, питай ме и ще ти кажа всичко – от миризмата в събота вечер до навиците на полските гълъби. Ето това е кратко изказване за Лима, родината и дома. ❤