Първо да си представим град с хората из улиците му. После, с щракване на пръстите, всеки човек от града да се сдобие с контрабас или виолончело, големи или малки инструменти, според ръста и уменията. Това е една мечта за всемирен бас. Тенорите се събуждат поне баритони. Коприната се събужда брокат. Лимонът се събужда мед. „I“ се събужда „Å“. Земните пчели с плътното бучене са издигнати в култ и върху малки тежки олтари е поставена в центъра на центровете бронзова фигурка на тромавото насекомо. С палец и показалец щракваме отново и хвърляме щипка жълт прашец върху металното тяло на божеството. Oт недрата на земята – тази най-мощна резонантна кутия (виолончелото майка земя) – през порите на пръстта се изтръгва божественият басов тон. Хората свирят на инструментите си, дърпат жилавите струни. Понеже басът се чува с корема, стомасите натежават с хранителна музика — каша като мокра глина; клепачите се спускат, стават сенници. Облаците слизат в краката. Ауспуси. Мотори. Бученето на доволни, смеещи се корени. Желето на заслушаните в баса езера и бавните концентрични кръгове от хвърлен камък. Такава музика не излита, а каца, вдълбава се. Изкачването на стъпала става слизане надолу. Огънят се всмуква в себе си, затваря се в ципата си и прилича на пълна луна, несветеща над няколкото кръстосани черни цепеници. Бас.