Онзи ден, когато г-жа Л. ми подхвърли, че поради промяна в жизнената й ситуация от средата на юли може би вече никога няма да ни се кръстосват пътищата, отговорих нещо подходящо за случая – изненада, въпрос и прилежащите възклицания. Но забелязах, че й заговорих изведнъж на „вие“, при положение, че отдавна бяхме отхвърлили вежливата форма в отношенията си. Стана ми малко неловко, но реших, че преди да замазвам още по-неловко положението, мога просто да си продължа да удължавам дистанцията с „вие“, докато Л. съвсем изчезне от кръговете ми. После си помислих колко ловко подсъзнанието ми си е намерило пролука да се раздели с този недотам приятна ми личност, като срина фасадата на всяка любезност. Спомних си за професора по семантика, също един г-н Л., как беше посветил цяла лекция на учтивата форма. Постави ни в ситуация да превеждаме диалог от английски и да решим кога и как героите преминават от „вие“ на „ти“. И после каза нещо, което ми се е запечатало в паметта. Каза, че няма по-висока степен на отхвърляне от това да преминеш на „вие“ с човек, с когото си бил на „ти“. Тогава това ми се струваше хем преувеличено, хем някак малко измислено, театрално. Когато човек е млад като репичка, и отношенията му са някак гладки и без изразен профил; с времето тектонските сили на по-сложни взаимоотношения набръчкват междуличносните пейзажи. Така че сега вече съм имала поне два случая, при които ми е било невъзможно вече да водя разговор на „ти“ с човек, който ми е бил близък. В същото време едно грижливо поддържано „вие“ с години създава такава близост, в която можеш да побереш всички пейзажи от отношения – котловините, върховете, уж безкрайни водни басейни.