Едва когато видях жълтите листа на гинко по паважа, разбрах, че съм заобиколена от такива дървета. И после придадох значение както на факта, че са точно гинко – дърво екзотично, мистично и символно натоварено, – така и на играта с перпективите, момента и заобикалящата среда. Има ли друга история, свързана с това, че обезлистеното гинко се намира точно до японския ресторант? Двете кръстосани листа под стихотворението на Гьоте? Нещо като приятелство, но друго. Трябва да дойде есен, да нахвърля натрапливо количесто шума, за да може човек най-накрая да проумее, че всичките чувства и усещания, за които има прости думи или по-сложни понятия, са само най-външната обвивчица на същността. И от това, че никога не виждаш листа, дори и от това, че никога не виждаш листата конкретно като именно гинко… какво? Нищо. Леснина. Липса, за която не подозираш.