Следващия път, когато някой ме срита обидно, ще си припомня пак колко просторен е светът, колко много видях и преживях през тази благодатна година;

неизброими места, решения, различни видове делници, от най-високата сграда на света до най-затънтените гори, минах под мостове през морето, гледах как в Осло се къпят красиви и свободно разголени хора в жегата с лебеди, как японци спят в метрото и се поклащат като в манга филм, как рио Парана тече кървава през тропическата джунгла на Бразилия, видях старата сграда на библиотеката в Буенос Айрес от времето на Борхес – днес опикана и в западнал квартал, видях уруси да смучат мате през метални тръбички и как слънцето залязва над Рио де ла Плата, последният лъч трябвало да бъде зелен, казвал един уругвайски поет, ядох качамак като амброзия в Русе и седях в слънчев есенен ден пред Атинеума в Букурещ, наблюдавайки как гълъбите се сливат с формите и прозорците като лири над дорийските колони, минах през опожарените гори на Флеминг, покрай старите съветски казарми, които сега служат за филмови кулиси и пих със старите роднини гъст яйчен ликьор в чашки на един век, гледах холандски барокови натюрморти и гледах Рейн. Но дори и само Рейн да бях гледала всеки ден от 756 речен километър, пак щяха да са пълни и благодани очите ми 🙂 Никой не може да ми отнеме способността да се очаровам от света. 🙏