Цес Нотебом за това как двама любими писатели на един читател може да се окаже, че не се понасят. И дава примера с Борхес и Гомбрович, двама от най-любимите му. По стечение на обстоятелсвата и двамата се оказват по време на Втората световна война в Буенос Айрес. Двама, които няма как да са по-различни. Борхес е заможен, живее при майка си, ползва се с привилегии, у дома си е, средите са негови; Гомбрович е обедял европейски благородник, който няма как да се върне в окупираната му Полша, шляе се, гуляе, играе шах в гей кръчми, няма пукната пара, работи глупава работа в полска банка, за да вързва двата края.
И после Нотебом разказва за внезапно нахлул спомен за баща му, спомен на 70 години. Баща му умира по време на бомбардировките през 1945. Глад. Родителите са разведени, малкият Цес живее при баща си и новата му жена. Баща му слага четири дъски така, както се прави рамка за платно на картина. И опъва на тях едно одеяло. С това съоръжение се опитва да хваща чайки, като го мята върху тях. Нотебом не е сигурен в спомена си, дали наистина някога баща му е хванал чайка, плющенето на крила, и се пита дали чайките стават за ядене. Стават, ще ми се да му отвърна, даже на Фарьорите се смятат за е деликатес, но е много опасно, защото са преносители на болестотворни бактерии, затрили не един ловец на чайки на северния остров. Но че по време на Войната са яли луковици на лалета, в това е сигурен. Младата втора жена на баща му заминава след войната за Австралия, а Цес е пратен в провинцията при майка си. И после говори за поезията, и после за Хари Мулиш с прочутото с му изречение „Природата си умира от скука“… и тук влиза в спор с любимия си събеседник, с вече покойния Мулиш, пита го какво да правим в такъв случай с Шуман, Шуберт и цялата редица немски романтици, които приписват човешки емоции на гори, реки, треви. И му обръща внимание, че влиза в противоречие – скуката е човешка черта. От скуката се ражда изобщо литературата.
Ето така върви новата проза на Нотебом. Блажени празнични дни на време за излежаване с планини от книги. 🙏🏻