Petja Heinrich

През нощта в полусън бях настигната от странен спомен. Как ми бяха капнали в очите течност за разширяване на зениците, не знам дали още се практикува. Първите ми очила, в четвърти клас. Разшираването на зениците беше сутринта, следобед бях на училище. С разширени зеници се вижда като през найлоново пликче, човек е доста безпомощен за дълги часове. Светлината нахлува директно в мозъка, всичко сияе. Беше есен, слънчево до пръсване. Сложиха ме до Харалампи на втория чин, докато ми мине това с очите. Харалампи седеше винаги сам и винаги на най-големия чин, защото Харалампи беше огромен като трите си огромни имена, взети заедно. Пухкав, тромав и непохватен, натъпкан в огромния си чин. Като се опиташе да стане, понасяше целия чин със себе си, не можеше да говори тихо, тръшкаше се шумно, ако нещо го ядосаше, ръцете му се стоварваха върху чина с трясък, изобщо Харалампи беше като великан, окован във вериги и натъпкан в тясна клетка. Странно е, че не мога да си помня дали ми е било неприятно да седя този един ден до Харалампи, или напротив. Спомням си само, че понеже не виждах нищо от дъската, Харалампи ми четеше какво пише там, даваше ми да преписвам от тетрадката му и беше много любопитен какво е това чудо с капките и разширените зеници, изобщо през цялото време говореше развълнувано, питаше, разказваше, правеха му забележки, беше голям екшън. Харалампи беше от неособено добрите ученици, но пък беше готов с всички задачи много бързо, така че през останалото време си търсеше някой, с който да си приказва. Затова седеше сам – да не си приказва с никой. Обратното на Харалампи, аз бях детенце, дето много внимава в час, не обелва дума, не помръдва от мястото си дори през междучасието и изобщо не скучае, поне на мен да си зяпам в една точка никога не ми е било скучно. И после ни пратиха да маршируваме в двора. Отпаднаха няколко часа от учебната програма и ни наредиха в блокове в двора. Маршируването само по себе си не беше чак толкова досадно, ужасното беше, че се водеше от учителите по физическо, които явно ги избираха по това да бъдат затъпели зверове, готови да те премажат от бой. При маршируването набиваш крак от единия край на огромнои соц училищен двор до другия, правиш кръгом и маршируваш обратно. Един път срещу слънцето, един път слънцето ти е в гръб. През цялото време ти крещят като че си боклук. И когато бях срещу слънцето, просто бях сляпа с тези разширени зеници и не виждах грозните зъби на учителката с вечния спортен анцуг в цвят лайно в бордо. И после пак седнах до Харалампи, на когото му се бяха зачервили радостно бузите от освежителните маршировки. В едното око на Харалампи имаше винаги малък кръвоизлив.