Понеже адски се гнуся от опетнени книги, винаги отбелязвам естеството на петното, което съм оставила върху страниците. Не знам кога е започнало това физическо отвращение от мръсни страници, но помня ясно как като дете баба ми ми даде „Дванайсетте стола“ на Илф и Петров, книга, която тогава ме зашемети, направо полетях от радост, беше среща с литература, необвеяна от школската скука и потисничество. Проблемът с тази книга беше, че идваше от дългогодишно пребиваване във влажно мазе. Имаше по нея следи от какво ли не – мухъл, лишеи, скелети на насекоми между страниците, пясък, проядена хартия. И докато я четях, ме засърбяваха ръцете, непрестанно ги чешех до кръв, сигурно съм оставила по нея и кървави петна.
От онзиденшната чаша е останало върху масата багрещо сухо петно червено вино, натрошено вече, като следа от рубинен тебешир. И отворената книга върху него. На страницата отбелязах за бъдещия читател „винено петно“.