Гледах пак „Роки“. Адски вълнуващо! Първо, заради носталгията по онези издрани ленти от първите видеокасети, кой не е гледал Роки на някаква тракаща касетка, презаписвана сто пъти. И после, осъзнах, че никога не бях виждала Роки без всичките онези естествени за нескопосаните ни презаписи завлачвания на кадъра, цапане, протъркване, които днес с шикозен жест поставяме върху идеалните изображенията с помощта на хитри филтри, за да се върнем към дрипавата визуална наслада на детството. И след толкова десетилетия днес гледах Роки в идеална картина, върху огромен ярък екран, като че днес е сниман филмът, с идеален саунд. Мах! Саунда на макс! Един Силвестър Стелоун със само загатнато разкривяване на красивото младежко лице. След този Роки лицето му ще започне да се разширява със скоростта на вселената, за да изтласка един ден очите му и да ги преподреди косо едно на друго. Много се вдъхнових! Исках да боксирам всички наоколо, исках да разбия няколко носа в митични на брой рундове на ринга. И да погледам няколко струйки малинова кръв. Да изтичам горе по многобройните стъпала до някаква постройка с класически колони и да гледам победоносно изгрева над Филаделфия, или където и да е. А саундтракът е вечен. 100 точки от 10 възможни давам.