Над магистралата прелита морски орел, понесъл в кривите си нокти риба. Към млечното синьо, през млечното синьо минавам. Напредвам, с пера се покривам, изострям, блъскам рибата на историите си в жарката скала и със стъклените ножки на разбитото ѝ тяло бръсна слънцето. / Florida, West Coast

–

Вечерта е прогизнала в лека тропическа буря, която кърши палмови листа и обръща бели чадъри. Колоездачите с лежерните си круизни колела са изчезнали от булеварда. От задръстването, което беше парализирало целия град в късния петъчен следобед, са останали последните закъснели автомобили, които надуват клаксони по кръстовищата. Докато си купуваме бутилка бакарди от магазина на ъгъла, чадърът изсъхва. Вятърът откъсна дръжката му – придържам го някак навън, дъждът присмехулник плющи, мокро ми е дясното рамо, в тъмното то е черно и невидимо като отсечено от бърза вода и паднало в горещата локва в краката ми. / Miami Beach, преди отпътуването обратно към дома

–

Той, с историческия квартал в стил ар деко, тъмните аромати на дърво, кристалните светлини… Седях в кафене „Пол“, звучеше музика, напълно в хармония с месинговите орнаменти, фигурите по приборите за хранене. През отворената врата на силно охладеното от климатиците помещение нахлуваше влажният горещ въздух, отсреща – залезът в розово, прелитащи ниско самолети, кацащи на летището в Маями. Просто само седях и слушах, въртях в ръка вилица, повтарях орнаментите с палец и ритмично клатех глава. Топлата светлина вътре в салона, тихият климатик. Непрестанно откриваме Америка. До преди миг тя беше непристъпна, или далечна, или крещящо развлекателна, или опакована в хартиени пликове за храна, кутии, пластмасови чаши и прибори, своенравна, между омлет и пилешко с ориз, от безглутенова извисеност до лепкаво пържено върху дръжката на вратата в закусвалня, чийто под е покрих с мокет, пропит с котешка пикня. Ниши и непропускливи общества… Маями махагонен, тук и само тук бих се завърнала. При аромата на лимони, тъмно дърво и някакъв уталожен горчив пушек, минал през карамел. Движението е бавно. Човек е достатъчно отдалечен от Европа такава, каквато я обича завинаги, но утехата на мястото е като дълбока, сърдечна прегръдка. Пиша от библиотеката на хотела. Разгърнала съм наръчник за продажба на недвижимо имущество, отпечатан през 1924-та и не съм сигурна дали това не е врата към миналото. Ако не се върна като магьосник или ако поне не ми порасне брада, значи нищо не съм научила тук и пътуването ми е било напразно. / FL, Miami Beach, първия ден

–

Купувам емпанади, а хлебарят се старае да ми продаде всичко, ама аз не искам повече от необходимото. Откъде сте, пита ме той, явно усетил странния ми акцент. От Германия, отвръщам. Хей, обичам Германия, добавя хлебарят с цялата възторженост и темперамент на афроамериканския си произход – никога не съм бил отвъд Океана, обаче обичам Германия, заради футбола. Искам да отида в Германия. Аз съм футболист… И уточнява, че не става дума за американския футбол. После провеждаме разговор за Световното, подхвърляме няколко имена на футболисти и жълто се забавляваме, разделени от стъклена витрина с изложени сладки и соленки във формите на триъгълници, кръгове, квадрати, със снежни глазури, цветни захарни пръчици, яйчни кремове и набъбнали боровинки; разказвам му за кварталния отбор в близост до летището в нашия град и за грохота от ниско прелитащите самолети. Докато ме слуша, хлебарят поставя безшумно покупките в хартиена кутия и я запечатва с етикет. По-късно си мисля, че ако го разкъсам, ако отворя бързо и безразсъдно тази кутия, може да изхвърчи историята ми неподготвена. Или запечатаното в кутията да не е било нито за мен, нито за теб, а да сме просто случайни приематели, сближени от поделена закуска. Или самите емпанади може да са с тайна тъмна плънка, забъркана по първи свободни петли в порутена кухня в бахамския квартал на Кий Уест. Или запечатаният въздух във футболната топка… Или вътрешното на зелените лимончета. Или всичкото, на което ние сме вътрешност, малки късове месо в една космическа емпанада, понесена от бял объркан ибис. / Key West, щанда за хлебни изделия в супермаркет от веригата Publix

–

Бели ибиси на паркинга на супермаркета, открехната врата на полуразрушена къща, натежала с мухлясали мебели. Lime – зелени лимончета от кораловите острови. Жарко и влажно, а от тъмното на сенчеста веранда проблясват чифт очи. В мангровите гори долу сини и жълти риби оплитат корените с невидимите нишки на движението си. Горе в клоните се плъзга змия с шарки на оса. Тропикът разпуква цветната пъпка на сърцето, обтяга говора и в безкрайно дългия залез как продължително и гъсто сълзиш с последните си сълзи. Тук няма младост. Чети за смокинята на Рилке. Само зрялост и залез. Подгонена сол по вътрешното на купола. Реге. Рок. Рагнарьок. Дим. Захар. Изпълзял скорпион в ниското на стената върху белия глезен на къщата, нейна мореска. Старият Бро става от люлеещия се стол на верандата и се шмугва в търбуха на къщата. Последно виждам провисналото дъно на панталона му отзад, обло и зряло като кокосов орех. / Key West, Bahama Village и други места

–

Добре е човек да носи в багажа си ножица и дълъг панталон, с който би искал да се раздели скоро. Така, както съм си вдигната краката върху климатика Фридрих (сериозно, пише го на капака му – Фридрих!), дали да не взема да напиша една круша? Вчера сутринта отрязах 2/3 от крачолите. Днес реших, че ми трябват внезапно къси панталонки и то с точно определена дължина и поотрязах още малко, навих разръфаните краища, идеално пасва. При това работя със закривена ножица за нокти по изгрев в стая, в която не разгадавам вече втори ден как се включва осветлението. А сега напред към кораловите острови в края на континента, да нагазим в мангровите гори, сбогом Фридрих! / Osprey

–

В тази стая не е Фридрих, а Амана. Тя е няколко поколения по-млада и технически подобрена, не вдига много шум. Ако разбирате какво казвам. Психаделично събуждане с кукуригане на улични петли. Тук е раят на свободно живеещите пилци. Някога били затворени в курници, но ленив стопанин изпуснал няколко чифта и оттогава кокошките превземат тротоарите. Подобна е историята с подивелите, свободно живеещи прасета на Корсика. Какво друго му трябва на човек – остров и двойка питомни животни, на които да го повери. Вчера видях една черна квачка да пресича улицата с пиленцата си. Свободните кокошки нямат улегналата пухкавост на животно, гледано в курник. Шмугват се бодро из храсталаците, крачат със стройните си жилести крака, понесли сухи стегнати тела, покрити с пепелява, скитническа перушина. Ако някой реши да заснеме „Клетниците“ с артисти пилци, тук да си събира трупата – на бензиностанцията до колонката за зареждане, пред бара, върху уличното платно, върху каменните парапети на пристанището, живинките, загледани във вечния залез, прищипали димящи пури в гланцовите си човки. / Key West

–

Може би. Може би Кий Уест e за САЩ това, което е за нас Созопол. И на двете места днес човек е закъснял с около две десетилетия. Снимката, която правя сега от срещуположната страна на кръстовището, преповтаря неизброими други подобни фотографии, запечатали все от този ъгъл прочутия салон, Sloppy Joe’s Bar, в който Хемингуей е убивал времето си. През Кий Уест протича литературната вена на Америка, но това e друга, дълга история, която може да ви разкаже всяка шестопръста котка от пансиона на Уайтхед стрийт, номер 907. Не мога да потисна разочарованието си, когато вървя по главната улица, отрупана с търговци и прекалено шарени магазинчета, туристически барове, в чиито вътрешни дворове се продават евтини бижута, по-надолу са дресираните папагали, които изкарват по някой долар на стопаните си, като кацат за снимка върху рамото на туристи, ресторантска музика, вяли завивачи на пури, цялата тази кинкалерия на света, която ни ляга на сърцето като шумолящо пликче. / Key West

–

Банян, дървото гора, в двора на зимната резиденция на Едисoн. Как ли е прекарвал изобретателят почивките си без климатик в този влажен и горещ климат, сред хищни дребни комари, които те връхлитат внезапно по всяко непокрито място на кожата? Третото око на челото ми е подутина от ужилване. Влагата се увива около тялото като мокри бинтове. Банянът е смокиново дърво, започва живота си като епифит – покълва от попаднала семка в пукнатината на растение гостоприемник. Растейки, от клоните на баняна се спускат филизи, които се вкореняват, завземат територия, засмукват земята, хранят, подпират и издигат клони. В бесния си жизнен стремеж банянът удушава дървото майка и живее вечно в наторената от тялото ѝ земя. В плода му се вмъква смокиновата оса и го храни с плътта си. Последния дъх на Едисон затварят в стъкленица, която подаряват на Хенри Форд – дългогодишен приятел и съсед във Форт Майерс. Под банян седял Буда седем дни и получил просветление. / Fort Mayers

–

В списанието с поезия от днес откривам този финален стих от непознатия ми поет Робърт Пархам: „Светът е нашата слива, а ние – нейната роса“. Лека нощ, сливке! / Osprey

–

В хотела се разхождат хора с широкополи шапки и къси панталони, издути от многобройни практични джобове. Това вероятно са някои от участниците в конгреса на тема „Старинен риболов“. Чешитска работа! Чак ми се прииска да зарежа всичко за деня, да се включа в сбирката им и да изслушам няколко доклада. Сигурно хората с това странно хоби цяла година се подготвят трескаво за срещата през октомври в този двуетажен крайпътен хотел с бар и басейн във вътрешния двор, където под рехавата сянка на мудно полюляващи се палмови клони все някога някой провален сценарист измисля поредния киноразказ с раздрънкан пикап, прашни ботуши и литър кръв във ваната. Реших, че и на мен може би ми е време да развия странно хоби, да изуча някое изкуство в дълбочина; да водя разговори със съмишленици и никой външен да не може да ни разбере. После се сетих, че вече имам подобно жизнено отдаване. / Osprey

–

Пясък като пудра захар. След два внезапни и кратки валежа – още мокър и тежък. Образувал се е от потрошени бели порцеланови чаши, планини от чаши… със сребърни нишки по ръба. / Siesta Beach, Sarasota

---

Преобладаващо възрастни хора и внучета се събират за концерт на плажа привечер в петък. Нарамили са сгъваеми столове. Самите те – попрегънати костеливци. Отдалеч не е ясно кой кого носи, кое е стол и кое – човек. Само внучетата приличат на внучета. / Venice Beach, Fl.

–

Присмехулник ми е кацнал с гласа си над лявото ухо, докато на пейка под храсталака чета петата част от „Моята лична борба“ (Min Kamp) на Карл-Уве Кнаусгор. Започва като реминисценция на „Глад“ на Хамсун. В средата на 80-те години на миналия век младият норвежец пътува без пукната пара от Гърция обратно към къщи. Пуши, гладува… цялата неустоима вселена от Кнаусгорова скука, само на няколко крачки от увеселителния ад на Дисниленд и подобните му. Този присмехулник (Mimus polyglottos) дали подозира, че днес е първата ми среща в живота с представител на неговия вид? Песента на конкретния екземпляр се състои от нетърпеливото подканване „tell me, tell me, tell me“ и няколко други звукови фльонги накрая на фразата. Какво да ти кажа? Тук, насред вечната жега, помниш ли онази зимна нощна разходка из Копенхаген от „Глад“ на Хамсун? Тя е закрила лицето си под воал и през цялото време витае загадката коя ли е тази мистериозна дама в черно сред снежинките. А той е гладен до смърт, с изпопадали кичури коса, мръсен, трескав, с кървящ от глад пъп, без връхна дреха, с отрязани копчета на сакото, чиито предни половини е позакрепил на гърдите си с игла. С игла! Всяка любовна среща се крепи на една игла между две парчета плат срещу острия вятър. Копчетата е отрязал в отчаяния си опит да ги продаде, за да си купи нещо за ядене. В тази ледовита нощ той я изпраща до дома ѝ, но понеже нали не искат да се разделят толкова бързо, когато достигат до целта, решават сега пък тя да го поизпрати към неговия, а после се връщат пак обратно, удължават студа и глада, уважаеми полиглоте, tell me, tell me. / Orlando, из околностите на увеселителния ад  

–

„As I Was Moving Ahead, Occasionally I Saw Brief Glimpses of Beauty“ e филмовият пик на авангардния кинорежисьор и поет Йонас Мекас. Роден в Литва, живее в Америка. От Литва идва и младият Дейвид, който днес свири на дървената сцена на този позападнал хотел пред ентусиазирано ръкопляскаща публика от петима. Този още малък бог с китарата, ще успее ли? Къде ли ще го изведе изкуството му? Гореспоменатият видеодневник на Мекас представлява есенцията от 30 години снимани мигове от живота – децата, разходките в парка, ежедневната скука. Къде, кога точно започва животът? В кадър се появява текст: „Излизаш навън, поглеждаш слънцето. После се завръщаш вкъщи и не можеш да работиш, пропит си с цялата тази светлина“. Фразата в оригинал: „you’re impregnated with all that light“. Импрегниран със светлина. Непропускащ вътре в себе си мрак. Или непропускащ вътрешния си мрак навън? / Osprey, Fl.

–

Sunshine Skyway Bridge e име, което отключва у мен врати на радост, врати към разказване. Три думи и всяка е хип! Хип, хип! Подреждам ги на пирамида:

…
Bridge
Sky…way
Sun……..shine

Изкачвам се нагоре по sun, sky, bridge (слънце, простор, мост)
Слизам по bridge, way, shine (мост, път, сияние)

После оставям bridge да пропадне в многоточията

sky bridge way

sun bridge shine

И после върху всяка лампа по продължение на магистралата е кацнал морски орел (osprey) като естествения висок завършек на погледа, небесна украса, последният елемент, без който стълбовете с лампите биха били само светещи прътове, а сега са пики, скиптъри, обелиски… друго. / Sunshine Skyway Bridge

–

A това очевидно е аnhinga, или американска змиешийка. Появява се на брега, когато завивам зад една бамбукова горичка с издрани по стеблата имена и прободени сърца. Разперила е да суши крилете си, покрити с черни и бели пера. Заради тях и подредбата им я наричат птица пиано. Дългата ѝ шия е извита във формата на буквата S и в тази поза изглежда все едно ме гледа с целия скепсис на света, наклонила глава, едновременно любопитна и безразлична. Онази детска игра, в която рисуваме куче с копита, крава с хобот, пингвин с конска опашка… Сънят е горе – въздухът над кожата на водата; реалността – реката. Анхинга ни се явява на две – змия с остро копие на главата и пуешки пернат корпус. Анхинга плува, като изцяло потапя тялото си под вода, а само змиевидната ѝ шийка, изправена и дълга, се подава над повърхността. В съня ни прониква само змията с острия клюн, върху чиято горна челюст е забита риба, уловена във водите на реалното. Анхинга клати шията си, размахва рибата, докато тя престане да мята опашка. Стъклената вътрешност на съня ни е опръскана от смъртния танц на рибата. Тогава анхинга подхвърля жертвата и я лапва във въздуха, преглъща я цяла и едрият залък се спуска надолу, раздувайки шията по пътя си. На предела, преди рибата да пропадне в корема на птицата, се разтваря завесата на съня и ослепителният лимон пръска сока си в очите ни. / Orlando

Октомври 2015
из „Лима“ (Small Stations Press, 2015)

–––––

---

Бележка под линия: В началото на шестата от цикъла „Дуински елегии“ Райнер Мария Рилке обръща внимание, че смокиновото дърво не цъфти, а внезапно се отрупва с плод. Това е една преждевременна зрялост, която дава на поета основание да говори за „рано придобил решителност плод“, прескочил стадия на примамливия и разточителен цъфтеж.