Шлепове по реката, с контейнери, или с бели пирамиди от сол, или с черни пирамиди от чакъл

Придошла река, наводнени поляни, дърветата с вдигна и ръце, потопени до гърдите

Узряло сирене от нидерланските натюрморти на 17 век; също чаша за вино от зелено стъкло, чаша за общо пиене на бира, разграфена, бели дълги костни лулички с поизсипан тютюн на масата, празни тефтери, калъф на лютня, позебелен половин лимон със спусната спирала от кора, ножче с рогова дръжка, фазан, маймунка, бял пудел, рак

Велосипед с ръжда, изкривени колела, спаднали гуми, избелели до антрацит на слънце, разпрани, отдолу се показва бяла свежа тъкан

Ротердам, огрян сутрин в архитектурния ексцес на Рем Колхас, асфалтът блести посипан с диамантен прах и по моста шляпа по джапанки най-красивият мъж на света, върху рамото му жив огромен гущер на златна верига

Калинка с пречупено крило зад ухото на каменния Буда в дзен-градината

Улица в края на града, водеща към гората, последните къщи, последна кофа за боклук, последна улична лампа, мъхнат хладен полумрак на входа на гората, знанието за непрогледен леден мрак навътре, знанието за отвъд ледения мрак, знанието

Копринени буби в гореща солена вода, нишки, объркани, хаотични, влажни, още с памет за кокона и черницата, как се изправят, подреждат, тръгват успоредни влакна, навиват се, сушат се, блестят, жилят, режат, монголски войници с леки, но груби копринени униформи, кости, слепени с коприна, съшити с коприна намерения

Музика, нахлуваща през отворения прозорец от друга кола на бензиностанцията, обръщаш се, искаш да знаеш повече, искаш да знаеш всичко точно за тази мелодия, искаш да скочиш, да отвориш рязко вратата, да изтичаш и да попиташ, извинете, какво е това, но автомобилът вече потегля и отнася музиката си, и свеждаш глава, потъваш в себе си, опитваш се да задържиш мелодията в кутията на ума, но при всяко повторение на фразата нещо се променя, нещо изтича, нещо се изсулва грозно, нещо друго се намества, докато безнадеждността не се настани като червенобузо доволно дете без глас, готово да те изяде до костица

За стържещия смях на кукабарата от стихотворение на Лес Мърей, чута една сутрин в невъзможна географска ширина, защото вярата в птица стига, но беше любовият вик на един жълт кълвач със склонност към екстравагантен тон и едно дърво, за да има причина

Машини, които пращат разбираеми съобщения и даже са забавни, кокетничат, пускат цифрови шеги, изградени върху по човешки глупава грешка в логиката на съждение

Гарван как пие вода

Усещането да си в самолет и да прелетиш ниско над къщата си, да видиш дърветата отгоре, да превъзхождаш най-после по нещо птиците, може би дори и ангелите

Как настъпва май и не си сам в духа, не вярваш, че е реално, но е, а това е смешно… една малка горска ягода под езика за доказателство

Как се залутвам в Дяволското тресавище, през пасбищата на бели крави и покрай свежи стръкове червен напръстник, а насреща ми Рене Рилке в лошо настроение, на път за Париж и несигурен във времето

Малка съм и ходя между тъкачните станове в цеха, тракащи чудовища, толкова е шумно, най-шумно на света, по-шумно от това не познаваш, толкова много конец, мирише на мокра вълна и жените сноват от стан на стан като кротки биволи

Живея в операта

За бързи автомобили, все по-бързи, все повече скорост, гладък асфалт, с люспици блясък, все по-далеч, бензиностанции с автомивки, пренощуване в градове, в които нямаш друга причина да бъдеш освен умората, откритието на радостта от топла проста храна в кръчмата късно и радостта на местните, породена от твоята радост от храната, взаимната благодарност, двупосочно, кръгово, толкова малко, толкова значимо малко

За после

За високи мостове над морета, Йoресундският мост и другите, морски орел с риба в човката, между острови, просто път, може и без цел, най-добре без цел, но винаги север

За Бременските музиканти

За теб

Петя Х.
19.02
“XXII“