Откакто вече не сънувам
се наричам рекa
минава, значи съществувам
пясък и посока
гъвкава езиковост: злато привечер
сутринта стомана
корморан се гмурва тук
изскача с плячката си някъде нататък
и ни няма
трупове и пяна
столове, прозорци, дънери
с удавениците буболечки под кората
сламките, опашките, перата
веднъж дори подводница
веднъж и заблуден тюлен
шлеповете с пирамиди от чакъл и железа
скутерите, увеселителните саркофази
патиците и лъжата
фериботът, който отразява
зен будизма и мечтата
деца клечат и ровят с пръчки в раната
между сухи обли камъни до нерва на водата
умират чайките до тях, до нас, на кея
от вируси, вълнения, в гуано
сред цъфнали въжета и ракита
това е песен за простора
лице на крясък с гръб възхита
песен за кълба от синьото, което
не достига
за спринт на облаци
въздушни маси с тежест, за доверие
за грохота на капките върху повърхността, за нас като възможност
за невъзможността на бреговете
ако говоря, както съм река, ще преобърна даже и…
минава кораб, моята вода
дели и се вълнува, минава кораб
значи съществувам
Петя Х.
21.03.23
„Х“