-
Единственото, което може да направим за поезията тук и сегае да странимот разговора, от амбицията, отпубликациите в литературен вестникот добрите погледи и приятелства лято е, както никогакакто винаги, бързолетите – толкова висококолкото няма да стигнемнито аз, нито тиоще по-малко някои със сборни усилия и това е добре – най-после свободно небе в празното от шум
-
Посегнах да откъснаслънце от слънцатапораснало между уличните плочидо оградано ръката ми се спря над топлинатав уважителен отказкакто се гали огън по-скоро не защо не се поколебавам да набера жълтурче?живяното, сценарият са лични, значи – ничиипотъват в пясъкапрегръдката, на вятъраедна целувка, жълт полярен мак Петя Х.22.06.22
-
Колата навлиза в дългия тунелпод земята звукът е глътнатсветлината – бързи чертициаварийните изходи в червенопрез няколкостотин метраможе би неизползвани, с чисти сивистълби, санитарно осветенифлейти в каменната плътмотивът се повтарявсеки път повтаря пътяизгубен, гласът от навигационнотос уверена искреност съобщавапрекъсната си връзка с космоса:„неясно местоположение,търся сателита“ изгубени сме, колко смешно, в движениетокогато излезем отново на светлос такава
-
Последният сборник с кратки текстове, пътни бележки, фрагменти поетизирана проза и стихове на Петя Хайнрих представлява (и не) продължение на поредицата Лимне. Уточнението в скоби се дължи на впечатлението, че последното томче от тази линия хем се вписва в тоналността и динамиката на предшестващите го две издания, хем с някакво вътрешно отрицание се отмества от него.
-
В тихата вода до кеякарминовият планктоне ритмично повдигащи се гърди, спадащицяла неделя някой е дълбал дървени лодки ивърху гърдите са паднали мирни слънчеви трескии той, морска трева, ги носидали с радост, дали защото Петя Х.12.06.22
-
Преминал дъжд по лавандулатаи лавандулата не знаено тя е, тя езаявката на вечносттав случайна капчица сегатя е обема на алеятатеб, славей и артерияи се изпълва бавно сфератас уханно виолетово желенебето – стъклено въжеда го катери всеки смел езиктакава тежка лекота!и за човек, и за осаземята – майка на смърттаобърнала е гръб и се преструваче щом
-
Толкова малко неща вече имат значениекрай рекатапо залезвсичко значеше нещо преди –дали водите ще довлекат мъртъв плъхи ще ми го хвърлят в краката като трофейкорабите, именатаниватакой минава покрай мен и какво казва делникът на другите е показно щастливпоезията изтича, кръгли камъни на двата бряга – домове и караванирозите им – безобидни рани корабите отнасят баласта
-
Закъснял съм, казва възрастният господин в хлебарницата, останало е само едно сърце, а винаги купувам две. Усмихвам му се, невинна съм, не съм аз, аз купих само хляб и ягоди, отвръщам преди да успее да ме обвини. Невинна, ама само едно сърце. И какво да взема тогава в замяна, кажете, пита той и погледът му
-
Видях те в окото на гарвана –когато зеницата проблясва като стъкълце, тогава ме гледа… добреако имах право на едно желание, тоби било: да държим височинатавинаги на горните клони, над нещатанад последната шишаркатам, където слънцето оставаи след видимия залеззащото светлината си търси домв свещ, лампион или малко стихотворениекато поздрав, уж без значение, стъкълце и приглади най-после
-
Полегнали в шезлонги с лице към Матерхорнслънчеви очила над зачервените носоведумите отправени към върхазащото само отсъствието на очен контактсвидетелства за доверие и близост или със сирене, хляб и диня в жълта августовска тревавърху покривката да лази мравка със слънчеви очилана кораб в някакво морев рудникв сърцевината на плод, в жива костсоларна клетка или като два
-
Абонирай се
Абониран
Already have a WordPress.com account? Log in now.
PetjaHeinrich 