… че съм на път с велосипеда, но той се чупи, на парчета. Събирам го някак. Също и тояга от огромен клон нося, която се чупи и огъва – нестабилна тояга, по-скоро ненужна, твърде себична. Тояга като сгъваем метър. Както минавам надолу по пътя, надниквам през прозореца на една гостилница, в която са се събрали Поетите (онези, с главното П), към които не принадлежа. И как да принадлежа – нали съм навън със счупения си велосипед и със сгъваем метър, който непрестанно се гъне и мени формата си; уморена, напрегната, в непрестанен страх да не ме помете някой автомобил по пътя. Но Поетите ме канят на трапезата си. Уж ме канят, но вътре пак съм сама. Побутвам трохите с пръст по бялата покривка. Похапвам. Пия. Вдигам чаша с два пръста за столчето и през бялото вино виждам начупената греда на тавана. Поетът Някой Някойов подхвърля, че всъщност той е написал най-добрата велосипедна поема, нима не съм я чела? Не съм, струва ми се. Съжалявам. Бих искала да я бях чела, вероятно това е велика поема, в която никой не бута скършен велосипед по тъмен междуградски път и все събира парчета, колела, вериги, прешленчета, звън-звън звънчета. Е, ще потръгвам вече, заявявам на поетите и излизам от гостилницата с изключително ниския таван. Отвън изправям ръст, а в двора срещам поета Петър, облечен в плетени на една кука бели джинси. С доста големи дупки. Гледам идеалните плетени джобове на задника му и се дивя на това майсторство. Мисля си как само истински големите поети носят подобни дантелени шедьоври. При един неистински голям поет задните джобове на плетените джинси щяха да показват известна несигурност на куката, проблеми с формата, може би възли и грапавини, по които една заблудена калинка да се спъва и грозно да криви тромавия си хитинов гръб. А по тези идеални плетени джобове тук щурци разтърсват маракаси и мятат джазово бради. Чувала съм, че има поети, което носят изплетени от ултрамаринова коприна смокинги и пият плетено шампанско с изящни перли от тънки лимоновобледи влакна. Ако не им е добре завързана работата, може с подръпване на конеца да се разплете целият им свят. Поетът Петър вероятно е женихът на Поетите, иначе не мога да си обясня защо плетените му джинси са бели и така гълъбови чисти, как гургулее! А виж ми моите ръце, наплескани с грес от скъсаната верига. Сигурното отпечатъците от пръстите ми са под трохите върху покривката на масата в гостилницата с Поетите. И тръгвам надолу по пътя си и знам, че ще изпусна пак самолета, колкото и да бързам. Все този самолет, всеки сън го изпускам. Всяка поредна нощ не мога да се кача на този самолет. Всяка поредна нощ някой ми краде паспорта, парите, билета. Все ограбена, но никога не ограбена. Колкото повече ми се краде, толкова повече имам. Получател на вселенска компенсация, danke schön! И не мога да се освободя от толкова много… късмет. Никой нищо не може да ми отнеме. Каквото пипна, става на злато, но все не се качвам на самолета. Късмет и богатство не водят до гейта. И все повече се приближавам. Тикам колелото. Каква ли е тази велосипедна поема?