Статията Любовна поезия без любов е интересен бърз поглед върху проблема за любовта, чието несбъдване окрилява любовната поезия… по принцип. Това, че Лиля Брик измъчвала Маяковски само за да пише той велики любовни стихотворения, звучи леко като страшна приказка. Дори и да е вярно, някак пак работите опират до премерен ход и по-скоро до липса на любов, нали? 🙂 Понеже любовта в чистия си вид не мери и не крои. Но моментът, в който прочетох прикрепената към статията версия на Петър Велчев на стихотворение на Рилке…

(Ето това:

О, КАК ДУШАТА СИ ДА СПРА ТАКА,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг —
докато в теб бушува глъбината…
Но всичко тук ни свързва — теб и мен,
тъй както цигуларят вдъхновен,
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е, кажи?
О, сладка песен.

Райнер Мария Рилке
Превод: Петър Велчев)

Нека първо да кажем доброто – формата при Велчев е идеална, едно към едно съответстваща. И понеже явно му е било важно да покаже какъв изящен формотворец е Рилке, философията и чувството на цялото са отишли патки да пасат. Например в оригинала на Рилке не вдъхновеният цигулар слива струните в тон, а изтръгването на звука е дело на един лък. Има разлика, нали? Цигуларят се появява едва в предпоследния стих и никъде при Рилке той не е вдъхновен. Вдъхновен е само при Велчев, понеже трябва да се римува с мен. Ето това е пример за тотално насилие над съдържанието заради формата. По същия начин се появяват река и бряг, за да се римуват с така и как. За съжаление, не се появява крак, а можеше, понеже крак също се римува с как. Но при Рилке няма никаква река!? Нито бряг. Да вкараш цяка река в стихотворение само за да пасне формата? Всичките изкривявания заради формата тук са толкова брутални, че в българския вариант заради музиката, произлизаща изцяло и единствено от формата, напълно е заличена музиката в смислъла и философията на оригинала. Там, където Рилке е прецизен до съвършенство, имаме изведнъж груби срезове. „Кой музикант тъй властен е, кажи?“ има само далечна връзка с „Кой цигулар в ръката ни държи?“ – най-малкото, че първото набляга на властта и изисква отговор, а при второто властта е само една от възможните догадки и не е нужен никакъв отговор. При Рилке цигуларят е виртуоз, при него става дума и за власт, и за майсторство, но също и за закрила, съдба и любов.

Тук моят превод. При него съм запазила петостъпния ямб почти навсякъде и съм жертвала римите, за да дам свобода на мисълта. Твърдя, че тази версия е много по-близо до Рилке.

Аз как душата си да въздържа,
че твоята да не докосва? Как
над теб до друго да я извися?
Бих искал да я скрия при предмет,
загубен нейде в тиха тъмнина,
да не трепти, щом дълбините ти трептят.
Но всичко, дето теб и мен допре,
отнася двама ни, както лъкът,
две струни слял в ЕДИН изтръгнат тон.
Изпънати на чий ли инструмент…
Кой цигулар в ръката ни държи?
О, сладка песен.

Райнер Мария Рилке
от “Neue Gedichte“ (1907)
Превод от немски: ПХ