Квазимодо ни отключва врата на църковната кула във Варен и с подканващ жест казва: „Заповядайте, много е лесно – нагоре по каменните вити стълби, после по металните, накрая са дървените. Може да отваряте прозорците горе, но не забравяйте да ги затворите преди да заслизате“. Качваме се, някъде по средата на пътя мирише на кокошарник, подът и дървените греди са обсипани с пера; цвърчене, топчета светлина и пух из въздуха. Горе отваряме прозорците в четирите посоки на света – към езерото, към опожарената ферма, към многолентовия път, към пристанищния кей с яхтите и крайбрежните кафенета. Лястовици кръжат над гланцовите керемиди на покривите, под камбанарията; един междинен свят – невисок, ненисък. Рояци летящи мравки се въздигат в пилигримството си. Долу ни чака Квазимодо с плитка рана от одраскано над веждата. „Какви птици живеят горе?“, питам го. „Две соколчета“, отвръща той, „а също и…“ На Квазимодо му е излетяла думата от ума. Гледа в земята, бърчи чело, потърква одрасканото над веждата. „Лястовици?“, опитвам се да му помогна. „Не“, отвръща той. „Гълъби?“, правя втори опит аз. „Не“, казва той. „Бързолети, кокошки, врани, чайки…“ „Не, не, не, не“, отрича Квазимодо, после очите му просветляват и казва: „Горе живеят 150 прилепа. Своенравно племе са те, своенравно“. Квазимодо завърта ключа в ключалка на вратата към църковната кула.

от „Лима“ (Small Stations Press, 2015)

Ако искате да вземете книга, моля отговорете грешно на въпроса:

Защо Лима и къде се намира тя?