За извънсезонната радост

Дневник, Поезия, Стъклени топчета
Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка 🙂// А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

И всичките ни зверове между две красиви корици

Отстрани

За „Телогинариум“ на Ясен Григоров

„Телогинариум“  на Ясен Григоров съдържа 16 кратки истории и прилежащите им илюстрации. Или обратното. Не е ясно различимо кое е дало първоначалния импулс – разказът или визуалното. Текст и рисунки препращат в двойки една към друга, влизат в отношения, дописват се и се дорисуват. В същото време илюстрацията и съответният ѝ текст не стоят една до друга в книгата, разделени са, поместени в отделни блокове; по този начин четенето е придружено от едно чудно и нарочно объркване; кара читателя да се опитва да познае връзките, да се припознае, да си спомни, да очаква и да търси потвърждение или опровержение, да си доизмисля.  

„Телогинариум“  е албум за възрастни, който с осъзната имитативност се доближава до детската книжка – текстовете са лесни, образни, кратки, преструват се понякога на наивни. Тази игривост на книжката се проявява от една страна във фантастичното на текст и илюстрации, но също чрез форма̀та – изданието прилича на малък тефтер, ляга в ръка, обещава близост и иска да ти е съкровище (както детските книги), побира се в джоба. „Телогинариум“ препраща не само чрез заглавието си към средновековния Bestiarium (бълг.: Бестиарий) –  сборник с рисунки и текстове на реални и фантастични животни; сред лъвове и зайци се намира по някой дракон, еднорог или василиск. Там, където в средновековната книга е било необходимо приказно животно да запълни пукнатината в картината на света или реално животно да изрази алегорично човешката природа, аналогично тук и днес Ясен Григоров събира и показва „зверовете“ на съвременното тяло, реални и измислени; това тяло претърпява деформации, разтопява се, разпада се, сраства се с предмети. То е и пандемичното тяло, тялото на карантината. Говоренето за тяло се превръща и в борба за тялото, за неговото приемане, за живеенето с него, за обич.

(Извън 16-те двойки текст и илюстрации остана неспомената още една. Тя стои сама за себе си и носи заглавието „Човешки череп без отношение към текста“. Най-дълго се задържах на нея. Каквото и да говори това за книгата или за нейния читател.)

Изданието е първото от поредицата „Нов ред“ на издателство „Точица“, специализирано в литература за млади читатели. То заговаря порасналите деца със същото внимание и уважение, което е залегнало във философията на издателството от години. Книгите им са правени винаги със сърце, майсторски изработени. Тази безкомпромисност в качеството отличава и „Телогинариум“. Книгата е красива по умен начин. Книга за ценители. Честна цена от 15 лв. Подходящ коледен подарък, особено при тази грозяща ни Коледа на липсите. Едно тяло в годината на телесните отсъствия. Подаряваме си я, понеже стопля и натъжава радостно книга, която завършва с изречението на надеждата:  „Двамата се прегърнали“.

И после нищо друго не покрива с излишни думи този красив край. 

Ясен Григоров, Телогинариум, София: изд. Точица, 2020.

Петя Хайнрих

внезапен полъх, отключил спомена

Поезия

внезапен полъх, отключил спомена
за мирис на тамян и свещи… или друго
хартиените бели рози по арката
на някаква далечна и по детски  
весела алея

дори и птиците не се завръщат
където е така кощунствено красиво
ще минем през портите на този храм
но храмът… дали e още там

Из „Портрети на предмети“

Зад хладилника

Дневник, Стъклени топчета

Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ 😄 което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019

Хайку, Саймаро, цветът на вятъра

Стъклени топчета
В летния дъжд
хладните листа на сливата –
цветът на вятъра.
 
Saimaro (1656–1737)
 
Саймаро е бил приятел на Башо.
 
Озадачи ме и ме затрудни, защото нищо не ми се разкриваше, освен чистата естетика на мига, а не съм свикнала да чета така. При любимия ми хайкуписец Issa има винаги повече, зад насладата има философия. Тук имаме противопоставянето на топло и студено (летен дъжд и хладни листа), тоест едното срещу другото. После имаме пресичането на две движения – дъждът по вертикала пресича вятъра, видян през листата. Вятърът и дъждът се пресичат в листата. Дали да не го четем като естетическа картина на срещата, след която вятърът за мига на съзерцанието има тяло (форма и цвят), а дъждът, който пада върху листата, е гланц, подчертава ги и ги прави по-изразителни? Или да четем дъжда, както класическото хайку позволява, като образ на смъртта? Но защо летен? Една ранна смърт, охлаждаща младото разлистено тяло и оцветяваща духа (вятъра), подчертаваща го? И дали заради листата на точно слива, а не друго дърво, у мен се поражда образа на розовосин цвят и гланцов, като разредена във вода кръв.

Японската възглавница

Дневник

Бях забравила удоволствието от редовното водене на блога. Колкото повече човек пише в блога си, толкова повече фейсбук става излишен, поне за хора, които не разчитат на многобройна публика.
Долният текст е писан преди две години на този ден. Забавлява ме, добре е да си го имам и тук.

Японската възглавница е ВЕЛИКА! Вярвате ли ми, има ли нужда от защита това твърдение? Японската възглавница е с размерите на познатата ни правоъгълна възглавница и тежи медицински. Тежи си на мястото. Под главата е мека и поема лицето, обгръща го с формата си. Ако пъхнеш ръка под нея, тя я обездвижава като гипсов улей. Фиксира те, успокява те, заковава те в съня. Възглавницата има две страни – горната е мека, а долната е твърда и топчеста. Ако се опиташ с пръсти през плата да разучиш материала на твърдата страна, той е сякаш от нарязани на колелца сламки, твърди и еластични. Поради тази си организация на материала възглавницата стои стабилно и ако я изправиш в горната част на леглото, тя те държи предано и надеждно, когато се облегнеш на нея, а не се смачква в безформено лигаво кълбо, не те изгърбва, не те превръща в измолващо удобство безгръбначно. Японската възглавница се отнася със същото уважение към теб, което е залегнало в базата на всички междучовешки отношения в обществото.

Понякога слагах тежката възглавница върху корема си – да ме захлупи и да ме смачка – много удобен заместител на одеялото. До японската възглавница имаше често и обикновена възглавница, която седеше като безхарактерен чувал с парцали. На сутринта японската възглавница изглежда непокътната – с прави форми, гладка калъфка, свеж вид; а до нея обикновената възглавница прилича на преживяна драма.

Възхитена съм и от японския матрак. Като човек, прекарал дълги спорове с продавачи на матраци, които, виждайки че не могат да ми угодят, накрая започват да ме лъжат и да твърдят, че няма на тази земя по-твърд матрак от този… вече знам. Има, да, има. Японският матрак е ВЕЛИК!

Кълба

Поезия

Ще си отмине лятото
с късите си сенки
и остротата на предметите
контраста – светлина и сянка
и тежките ухания в градините

все още несъбудено
детето в люлката
бълнува бъдеще
под силиконовата хлъзгавост на биберона

е медено желанието
да растеш
да се издигаш
над клоните, прекършили небето

засмукването на вселената
в собствената плът
присвояването
подредбата ѝ в ритми:
от круша – стотна
от муха – една милионна
изсвистяването на въздушния поток в трахеята
(въздишка) – грам небе
и още:
доза произволност –
спицата от колело
една гугутка, гъргореща от ясена
откъснатото копче…
ще се изтърколи лятото

и ще се свием на кълбо
да ни заплита Бабата
в жилетка.

(2007)

Медея от Лодз // Медея от… Алепо, от Еритрея и други места

Преводи

Има такава легенда
за Медея, една древна жена,
хиляда години откакто
на чуждия бряг тя дошла.

Мъжът, който уж я обичал,
довел я в свойта страна.
И казал: Твой дом се нарича
там, дето съм аз у дома.  

Говорела с думи неясни,
езикът ѝ явно бил друг.
Хляб, любов или мляко
се казвали иначе тук.

Била ѝ косата различна,
походката – чужда и тя,
не пасвала никак прилично –
накриво я гледал града.   

Какво се е случило с нея,
ще разкаже днес Еврипид.
Мощният хор ще възпее
злия жребий, в забрава покрит.

Гони вятър останки из пясъка
на враждебния някога град
времената са схрупали камъка,
по чуждия хвърлен със яд.  

Изведнъж се понася пак слух,
казват, разни хора видели,
из градовете плъзнали, чух,
някакви нови Медеи.

От коли, от вагони, тролеи
се надига вопъл един  // се надигат вопъл и вой 
в 1934-а        // в 2019-а
из нашия роден Берлин.   // из Филипополис роден и мой.    

Брехт       // по Брехт

превод от немски: Петя Хайнрих

Преводът е правен за постановката „Медея“ (Пловдив, 2019) и съпътстващи събития. Стихотворението на Бертолт Брехт поставя акцент върху бежанката Медея, един от многото пластове на образа.

 

История за най-великия художник на всички времена

Дневник

Тази нощ, в състояние на полусън, умът ми ми предложи следната история:

История за най-великия художник на всички времена

Тръгнал най-великият художник на всички времена да си купи ленено маслo за боите. Стигнал в масларницата, купил най-финото, така чудно миришело. Най-великият художник бил трескав в идеите си за най-великите картини, които ще нарисува, но и бил гладен като в „Глад“ на Хамсун (по-яростен глад не познавам в литературата). Седнал под бука, отпушил шишето и пийнал от ухайното ленено масло. И така, както си седял на сянка, изпил цялато шише и умрял от суперлемния (предозиране с лен). Поради което най-великите картини останали ненарисувани.

(И сега въпросът е, дали са останали ненарисувани заради лакомия или защото възвишеното никога не се разкрива. В качеството на лененото масло не се съмнявам.)

123 / Очник

Лимне

123
1
след.и

там няма нищо, за което погледът да се закачи
няма стени с пирони, дръжки на врати
дърветата са смлени в бялото на сутринта
ръцете са се всмукали във вътрешното
оставяйки контур на празнота
с формата на минали ръце
на минали движения
на минали…
от сабичките на треви, които са били
свалил в въздухът техни отпечатъци
сега са отворени калъпи
с жилчици и връхчета
в очакване да ги изпъни
нова форма
на треви
тук няма нищо за което погледът да се закачи
тук има само отпечатъци на отпечатъци
вторични форми
третични повеи
тук има прозрачна пръст
заровени в дълбокото й огледала
които отразяват липсите
изящно тихото самоотрицание на материята
чуй тази музика, която не звучи
сега
нима и аз съм
аморфна
за да виждам

2
очник

на сал в средата на кристално ясно студено гладко
езеро, сладководно може би, трябва просто да потопя
пръста си и да го вкуся, за да знам, но аз мълча и нямам
ни най-малко намерение да трепна, наоколо гора
в гората – зверове, не нося нито капка страх от тях
в сърцето си, нали съм сигурна на моя сал, в центъра на
огледало, ококорено в небето, отразява мен и цялата
ми външност, е от мен и съм от него, салът – ирис
тялото – зеница, толкова съм черна, че ми е все по-леко
да дишам
и да бъда
да се сбъдна като подкарана от ветровете плоскост
към някой край, към бреговете, но все едно къде ще
ме докара, нали е кръг и мога да го провървя, завръ-
щайки се към началото, отивайки към края и все да
го повтарям, да се преповтарям в огледало с изместен
ирис на ръба
и може някой подивял и озверял и лаком да ме блъсне
и може да ме хапе и да ме боли, но аз съм толкова
напълно нереална, че болката я режа заедно с косите
и хвърлям по тревите черното си на зеница и се възста-
новявам като опашката на гущер израствам себе си и тя
израства мен
когато всичко завъртя и свършат сенките и езерото се
покрие, в конците на движенията ми попие и ирисът е
сух и сляпо е окото – салът заземен, когато зверовете
са пресити, с обърнати в небетата кореми и зъбите
им уморени – меки… не съм си дирила покоя на пътеки
стоманено дрънча

3
пред.и

изпълва се езикът с думи
спираловидно паднат към земята
дървесни семки въртолетчета
по златните халки на слънчева верига
катерят торни бръмбари деня
тук има всичко, от което да сме
всичко има име и има имена, недадени на някои
предмети, които ще ги има
тук може всичко отново да се назове
тук има плът и вяра
пулсира вятър под корите
и всяко ново виждане
създава
тържествува потенциалът
тромпети, гълъби и врява
тромпети, гълъби и врява
когато близна палец
се въздига цвете
когато близнеш палец
пада конфетен дъжд
толкова е вдетинена нашта кръв
чe можем с пукот да се преродим
в бонбон и лимонада
в орел и чучулига
в едно и две
в а и я

Из „Разправа с поезията“ (Пергамент, 2010)