В мазетата на Цар Освободител 17в
по-дълбоко от корена
се намира влажна лаборатория
в която от косъм или зъб
възстановяват миналите хора

може и от ребро

и изникват из разкривените плочи в двора
тела с дробове и изпъкнали вени под кожата
все едно преди малко са слезли долу
за буркан, ръждива кирка или кофа с гасена вар

нито помнят ближния, нито дома си
нито вредят, нито са полезни
в очите им свети забравата на новороденото
лутат се из града, седят по пейките
четат вестници, ако вестници още има
не познават днешните пари
изненадват се на чаша лимонада
надвесват се над Перловската река и плюят розова тъга
работят и уринират, но къде?
автомобилите ги газят като сенки на дървета
църковните икони изсмукват усните им
свиват ги на свещи
и светят ли светят

слез, бабиното, слез по-надолу, в мазето, дръпни шалтера, яж зеле
жената из дълбокото приканва с разтворени пръсти
гъсти веждите ѝ, косите ѝ лъскави

плъзни се, падни, върни се
царю освободител, освободи се

утаява се, пласт по пласт
нещо в стомаха затулено бумти ли, не бумти ли
на едни куки висят плетени тела
на други – кости от метал и слама
и малко лепкава слуз, и малко стара попара
светлината премигва,
някой създава
себе си от млечен зъб
и потъва
в търбуха на самолет

24.11.22

Софийска22карантия

Петя Х.

В полунощ градината
най-после приличаше на себе си
в меката светлина на лампите
и полуобезлистените дървета
с филигранните алеи и целуващите се по пейките
вече няколко поколения

цареше онази „бяла тишина“
съществуваща само в този град
или може би само у нас, временно
макар и без да е валял сняг

в кабинката пазачът четеше книга
всичко бе вътрешност на друго
и мракът – най-добрият ни приятел – последната сърцевина

колко е правилно, как – подредено
върху листата падат листа
как няма смисъл
каква лекота

всичко беше сърце на спящ
в каменна пролука гълъб
и в него туптях
туптях

Петя Х.
19.11.22

Софийска22карантия

Познавам горчивия вкус на тази вода
нито го обичам, нито не

водата, за първи път го мисля, е
неподвижна форма в подвижността

гризала съм тръбите ѝ
нося в тялото си метали
наслоени одеялца върху дремеща памет
бистро стъкло и вкусово сини цветчета от мухъл
малката грубост, сурово месо

сякаш Върбанка отваря в кухнята вратата
към мръсното стълбище
и там лежи в сажди
някакъв смахнат диамант

Петя Х.
19.11.22

софийска22карантия

Позирах, обичам
над главата ми пишеше МЕЧКА
а се състоях единствено от роза и смях

зад мен прошумя найлоновият плик
в кофата за боклук
някой изхвърляше тежко
и непотребно: празно шише
памет, привързаност, книга

не се обърнах, защото
в очите на фотографа прочетох
как и това най-после
няма значение

Петя Х.
18.11.22

Софийска22карантия

В eдна ямка в подножието на алпинеума
видях
се беше свил на охлюв
клан, клан, недоклан
белееха рога, копита, кости
вадеше си, както някога, от
под мишницата тънички чревца

едва не пропаднах в черупестата му квартира
едва не го прегазих
както се прегазва паметта

и го попитах:
откога лежиш
защо не стана
не порасна
не постигна
не умря

а той, погълнал не едно дете
отвърна:
не виждаш ли
зает съм да кървя

Петя Х.
18.11.22

Софийска22карантия

Обичам
лъча и острието:
летище София, Цариградско шосе, Орлов мост, Цар Освободител

единственото възможно пристигане
единственото заминаване
без отклонение, без назрял разговор

как се срутват и растат нови сгради
от двете страни на пътните ленти
хора и техните хлебарки
в същия танц по панелите
по вената на детството ми
като наказание

зима е било
на спирката на Окръжна болница
с подгизнали обувки
чакам, и аз не знам точно какво
чакам да свърши

онзи ден в тъмнината на стая
съм прегазила на босо отломка от
счупена стъклена чаша
в стъпалото ми цъфти розата на рана
сложила съм си в обувката гъба да стъпвам върху меко
и не знам това мокрото вътре кръв ли е
или мръсен сняг

Петя Х.
16.11.22

#софийска22карантия

Вечер в ресторанта на партера
изключваха бумтящата вентилационна система от тръби 
и остатъчната миризма на пържено проникваше през пролуки
знайни само за едрите паяци на юга
в жилището под тавана настъпваше търпеливата тишина на яйцето
точно в полунощ се излюпваха котките
и веднага се захващаха със зверските си удоволствия
летяха с бакърени крясъци през луната, падаха простреляни
в шипката на вътрешния двор, кършеха небе и гръбнаци, оцеляваха с красиви рани
ламарините, закърпили покривите наоколо
стържеха ръждиво, не от вятъра, не от
вятър 
преди изгрев любовните котки се обръщаха с шевовете навън и ставаха гълъби с обратни захапки и очила
чукаха с човки по керемидите и рецитираха дадаистичните си гу-гу стихотворения
с които обявяваха утринното отваряне на летище София за излитания и кацания
долу в ресторанта загряваха първата мазнина на деня, хвърляха чифт свински уши в тиганите, замразените ни сърца… 
вентилацията пак забумтяваше
от отворените кранчета в мивката с бълбукане
се изсулваха рибките на смеха
плуваха между пръстите, увисваха на устните, надеждни бяха
на средния етаж човекът катерица беше напълнил балкона си като купа с орехи до ръба
съседката му бе заек и трупаше зеле

Разкодиране на банален спомен

На Климент Охридски
от прозореца на първия етаж
една възрастна дама изпращаше
поздрави на прабаба
преди половин век

а знаете ли коя съм, добавяше
знаете ли името на улицата, номера

стърчеше като каменен бюст
в рамката
със софийската сивота на страничните улици
с кафеникаво около устата сякаш яде дроб

ето го прозорецът днес
по числата на живота
тази жена е мъртва
стаята – същата карантия

съмнявам се някога да сме предали
дори един от многобройните ѝ поздрави
предателствата на децата нямат тежест
светът е закодиран, но ние имаме търпение

най-много някога да сме казали
дробчетата висят на простора

Петя Х.
13.11.22

С поета Тома Марков обсъждаме
създаването на флорилегий
понеже и двамата ненавиждаме алманаха

между страниците на флорилегия
се разполагат лютичета, рози
цъфнали праскови, розов
торен червей, който държи пръстта рохка

но ние още сме цветя на слънцето
затова поезията ни прилича на фотони
или иначе казано: енергийни пакети от електромагнитни вълни

това, което за мен е овца, за него
е котка
той – водка, аз – бургундско
двамата сме от Фортуна
футболния отбор, кръстен на завод за брашно
и никъде по света няма по-верни фенове на австралиеца Лес Мърей
възвеличал в поема носенето на къси панталонки
като акт на тоталната свобода
воден градинар и почитател на кравешката керамика
описал вика на кукабарата като стърженето на електрическа четка за зъби в ъгълчетата на устата

залезът на Австралия пламва в редовното си възпаление
над Сан Стефано прелитат папагалите като самолети
на Сан Стефано се е появила паметна плоча
в този дом живя и твори
големият поет Любомир Левчев

Тома Марков ми подарява кибрит
с предупреждението върху кутията
да не попада в ръцете на деца
защото знае, че веднага ще подпаля нещо
което иначе не гори

Петя Х.
12.11.22
🌸

Представям си как
на мястото на Софийския университет
се е появил кратер
в който времето оголва
из месо, кожа и люспи
костите на динозаври
след удара на метеорит

жалко за Евлоги и Христо
Георгиеви
чиито бронзови тела
в класическия им manspreading
са претопени от горещината при сблъсъка
с космическото тяло
и превърнати в абстрактна статуя
на българската наука

за тази фантазия не е пострадал
нито един студент
метеоритът е паднал посреднощ
залите са били празни

най-после един университет по-малко
извън световните класации
в последствие дипломите ни стават невалидни
като осмомартенските картички

от кратера расте добро заведение с градина
в което в гранясала мазнина се пържи
всичко, което става за яде – уши, копита, кабели и шкембе
и една българска роза от мен

отсреща върху вечния паметник
на нашественическата армия
се е изкачил Кинг Конг
и нека той да ни напомня
с ароматния си глас
че тези кости стърчат
за всички нас

за всички
нас

Петя Х.
11.11.22

Надолу към Перловска река
по Оборище бавно минаваха
стадо бели биволи

беше рано, във Flip Flop бяха измили пода с белина
и санитарната миризма изпълваше кьошетата като мъглица
машината за кафе произвеждаше първите три еспресо
за мен и моите невидими приятели

обичам сутрините на Оборище
там винаги някого чакам
пълна със съмнения, преливаща от радост
муша се между биволите, шляпам
ги нежно по здравите задници
муча, целувам влажните им муцуни
слагат опашки на рамото ми

ако някога станем видими, биволите ще изчезнат
затова нахлузвам ниско шапката –
нека слязат до реката, нека всеки стигне, закъдето е тръгнал

надолу към реката, нагоре към камъните

мадам, кафетата ви, повика ме момчето зад бара
на биволите им дръннаха чановете
едно такси мина през ребрата им

ако има чаша, то значи съществува и някой
който да я приближи към устните си

Петя Х.
11.11.22

На мястото на чешмичката
срещу Шипка 6, в градинката зад Библиотеката
стърчи бетонен паралелепипед

около който деца с жълти жилетки
хрупат пясък и си губят винаги само единия чорап

около вира в дъното на градината
е кацнала летящата чиния на
най-ненужното заведение на земята –
„Имало едно време“ с унилите кранчета

и неговата приказка някога ще свърши

пожелаваме си торнадо като в Канзас
и един мрънкащ вълшебник
който се оказва най-обикновен шарлатанин
или продавач на талони за паркиране

знам си границите на движение
до живия плет и обратно
на чешмата, която кой знае как
вече достигам, си мокря косата
а от къдрите ми падат смарагди

ясно
и страната на Оз разградихме

Петя Х.
10.11.22

Имам среща с декана в 13:15, но той закъснава
поради служебни задължения
какво благо ниско слънце, колко много за откриване по Кракра през ноември

Резиденцията на турския посланик
Институтът за изследване на изкуствата
Чешкият клуб-ресторант
Централният дом на архитекта
Докторската градина, карала съм колелото на три гуми
Английската гимназия, там съм учила
Оптиката
…

в оптиката съм си правила преди няколко десетилетия очила
днес бих влязла да рекламирам и сегашните
тогавашните не се справиха със софийската мъглата, нали така се нарича
бих им казала: извинете, не виждам
направете всичко същото или хайде да е по-добро
любовта, мира, качамака
и най-после прокарайте
отмяната на лятното и зимното часове време

Татяна и известната тв водеща се задават насреща ми за спасение в обедното чакане
тук човек непрестанно среща приятели
и ме приемат да се помотая с тях
докато деканът дойде за обяд

Татяна е жената, която става все по-красива, носи вече лъвска грива, малко прилича на Тина Търнър като млада
по логиката на живота след около половин век
ще бъде най-красивата столетничка в Гърция или сред гмуркачките за октоподи
не съм я питала дали мога да я включа с стихотворението си за Кракра
аз декана не съм питала, оставаше да питам едва ли не Татяна

как влизаме в онова антикварно магазинче
в което има тунел към друго измерение
под капак от античен бидон за зеле
но за заблуда се продават, външно видими
предмети с носталгична стойност – гердани на баба
напукани лачени чанти, полилеи с висулки, ковьорчета, кукли
сервизи за ракия
за кафе, за абсент, ножчета за бръснене
кристални кълба, картини с ловни сцени или водопади
продавачката има четири очи, за ръцете не съм сигурна
А вие какво търсите, имам грузински рог, предлага, подбутвайки това-онова с ръце на Арахна
Аз чакам декана за обяд, нямам потребност от носталгия, една вечеря в „Ракета ракия“ онзи ден ми беше достатъчна да проумея мотивите за написването на романа „Времеубежище“, ако ме разбирате
бих искала да живея днес, защото съм любопитна за утре, а и пазарувам често в Икея като един безвкусен глобалист
средна европейска класа

разделих се с Татяна и тв водещата

гладна съм, очилата ми се потят
и като цяло правя фигура на някой
който е смотан, но има самочувствие
слънцето ме обича, литературарата – още по-малко

ето че деканът пристига
с яке като човечето на Мишлен

при Архитектите – три спаначени кюфтета за мен, доматена салата, голяма вода

и деканът ще каже: знаеш ли, Петя, ти си по-интересна от стихотворенията си

в други времена за подобни твърдения се е обявявал дуел
но аз дори не се справих с три спаначени кюфтета, а той беше изял цял шницел
така че временно се отказах от двубоя
и си люлеех краката под масата

затова ще го поваля с друга сила
в едно от най-скучните си траш стихотворения

разделихме се с прегръдка горе на Шипка
за да можем да се дуелираме по-лесно

Петя Х.
9.11.22

Вървях по Шейново и се родих отново
не може да е спомен, защото споменът на бебето е огън под вода

беше утро, а утрото е бременно с деня
отсреща продаваха кафета и цветя

през скрития портал влизаха, излизаха родилки
разнасяха тъгата на плода, с дълбоки сенки под очите
търпение, ще се родите! и после
ще ви возят с кола да ви показват на роднини и кози

шуртеше грубата чешма
под ноктите ми – талк и тишина
мазилка сива, слуз, игла
което за японците е същото като игра

по Шейново – вързопи и листа
родено в есента, едно лисиче с очи от тъмен кехлибар
премина като нищо
с шал

Петя Х.
9.11.22

Както вървяхме през Докторската
с човека, с когото
сме стигали върховете на смеха
ритнах зеленото кълбо на плода
див млечен портокал, Maclura pomifera

прилича на мозъчна кора
да ти падне на главата е по-опасно от удар с кестен

инвазивен вид, разнесен из Американския континент от ленивци
в София дотигнал в началото на 20 век
за радост на катерици, които са луднали
да заравят семената му
и да ги забравят

зелен е смехът, криволичи назад във времето
напред по високата улица, надолу

бях гладна, не бях яла от Дюселдорф
или от сутринта, търсехме нещо
като баничка и дълго кафе
валяха тънки антрацитови листа по косите ни
децата по каменните останки продаваха оригами

човекът на смеха взе няколко завоя и спря
тогава му разказах следната история:

един 80 годишен шваб бил глобен 300 евро
набрал в гората 3 кг гъби
разрешени са само по 1 кг на човек

после замълчахме
защото и смехът понякога е гладен

Петя Х.
8.11.22

От чакане по спирки се научаваш
да пишеш през телефона си
нужна е известна сръчност, но ръцете помнят и могат
иначе на този свят нямаше да има дантели и остри мечове

от другата страна на улицата
строежът е достигнал слънцето
само още един етаж и вече няма
да има залези

крановете в почивните ден
прекарват лилави облаци по раменете си

преди у-бана
под цветята и тръните
в изоставената градина до релсите
минава най-малкото конче на света
съществуват неща като смях и нежни копита

Петя Х.
31.10.22

В нощта е паднала вода
сферична, езеро, око
и е изтласкала съня по бреговете

по миглите
по скулите
по ъгъла на усните

телесността на някаква идея
която може да кърви, но и да свети

в нощта е паднала вода
а с нея – нуждата от
спешна лодка, смях и – нека! –
красота

Петя Х.
27.10.22

Там
където преди повече от десетилетие
настъпих мъртва мишка
лежеше пак

спаружено телце, кожух
крака в четирите посоки на света

като покана
да падна, да се погнуся, да ми трепери
стъпалото в обувката

обичам, напразно е

обичам
да минавам
по-високо

Петя Х.
25.10.22

Една къща
разградена, външна
побира сезоните, но
другите –
отрязъка от поемите, блясъка на катарамите
за разкопчаване
сърцето на совата, с очи назад
кръвта на лавандулата, зад ушите

колко сме смешни, имаме си къща
от съшити езици и даже грее слънце
от тавана, който е ямичка
върху пода, който е мравуняк

подай ми и двете си ръце в миналия сезон, в следващия
ги оттегли
както вятърът се връща в нищото
с опитали пръсти

а аз ще извърша същото
тактилно затишие

Петя Х.

22.10.22

Дай да извършим отново една мъничка глупост
наречена крачки
например
аз съм владетелка
но на чужда земя
а ти си онзи, на когото се гневя
с основание, с основание
между нас
тежка люспеста опашка е сцепила земята
и както всяка рана, и тази плюе лава

но аз съм и вълшебница
владея най-силното изкуство:
направата на мостове от хартия

Петя Х.
17.10.22

Една крава изпива около 30 литра вода на ден
казва фермерът с дългия врат
кестенът е изгърбил асфалта пред къщата
с кореновата си система, колко ли влага поема

човек пие един, два, най-много три литра на ден
кучета – паничка, две
пчелата – капка, две

всичко е заето с пиенето на вода
всичко, което пие вода, знае да обича
способно е да се гневи, ето го
кестенът хвърля с ярост октомврийските си плодове

гневът е воден дух със сини ноздри
любовта е тръбна музика, подобна на лилия

върху две рула сено на полето са кацнали две врани
и едната се заканва да изпие 30 литра
а другата гледа с обичайното птиче безразличие и поглъща теле

водата, за приличие, заема формата на крава и
изпива себе си, докато пасе

това се нарича кръговрат, казва
фермерът с дългия врат

11.10.22
Петя Х.

Японската лимонада, със стъкленото топче
служещо за запушалка
което се натиска в гърлото на шишето

и остава вътре

нека открия будисткото значение
стъкло в стъкло, още сега
сфера, по която се събират мехурчета въздух, още сега
подрънкването, щом се разклати шишето, още сега
невъзможността да се извади топчето, без да се счупи бутилката
желанието да го имаш, да си го сложош в джоба, още сега
да значи нещо, да се търкаля вън в пясъка, още сега

нетърпението се възнаграждава с нетърпение
от търпението следва всичко: успехът и неуспехът
в стъкленото гърло лежи планета

колко слънца ще залязат
ще изгреят
и няма нито да постигна
нито да разбера
но ще си взема от смеха, Рамуне

9.10. 22
Петя Х.

Върху въздуха е приложен
филтърът на мекота, как стана
защо е въпросът, с който се търси причината
но причината ходи с такива кръгли невинни очи
че е трудно да ѝ се вярва
като на последна орисница
която замесва от смъртта вековен сън

кръгло е, поддава
като в свят на Ханс Арп
върховете на царевицата в полето заоблени
слънцето – така или иначе пада кръгло
халките на веригата, която нещо огражда
жеравите се носят вълновидно със затъпени клюнове – игли за бродирене
на които не можеш да се убодеш
никога

само едно вретено, тоест фиба
забранено, затова
налично

да паднеш, да заспиш
огънят в огнището да заспи
яребиците, които се въртят на шишове над застиналите пламъци да заспят
да похъркват благо готвачите над тенджери с вчепенен сос
колоездачите да клюмат над педалите,
в колите, застинали в движение,
да се върти по радиото една и съща
песен
в трайно заредения телефон
да прозвъняват пристигащите съобщения

какво имаме да си кажем?
кое е по-спешно от вековен сън, обрасъл с трънлив къпинак?
заради целувка
кой кого чака?
за кого времето има значение?

котаракът в чизми да обикаля от имение на имение
и да се провиква с изпъчени гърди към
спящите по полето селяни:
кажете, добри хора, чии са тези жита,
чии са стадата, чии са пъстървите в реката, чия е токата ми, шпагата, пелеринатаа

и тъкмо вечността започне да се просмуква в битието като разляно
върху дебела покривка вино
едно ново състояние на света
който преди е бил краен, но всичко изведнъж е решено с една фиба
мир, доброта и тъпи ножове
вечна любов, защото упоена

да се извие страшна хала
да се спусне змеят с огненото сърце
грозен като поета, зъл като глухарче
смел като от Оз

…
един кацащ самолет

Петя Х.
06.10.22

Където зад редиците от бодлив джел
в краката на бронзовия елен
е оставена полуизпита бутилка шампанско

нощес в гърлото са падали септемврийски бръмбари
с намерение да умрат в декадентно езеро
после са пълзели нагоре
а услието им в охра може да се проследи по стръмните следи върху стъклото

летен песнопоен пух е падал
обещание без покритие
семена

падали са хора, ракети, метеорити

и сега ранните, винаги нови
лъчи хвърлят през стъклото
трепкави петна върху бронзовия хълбок

движа се като извор на удивление
върху планета, брулена от зло и красота
звъня върху елен
убождам се на джел

Петя Х.
27.09.22

Красотата влиза в теб
когато лежиш гол под слънцето
натежал от радост и тъга
с длани, готови да танцуват

бродира те игла
с жълт до бяло копринен конец
фиксира те върху пясъка и тревата

остани!

остани
прикован в слъчевата свобода
с лазур в думите
стани цвете и на цветето верния
приятел, бръмбар може би
или шипче

красотата не е хубост, не разкош
красотата е

безцелна храброст, извънгероична
усмивка без извивка на устните
смях в ресните на дърветата
твърди, че идва без причина
убожда, ранява, повтаря се

красотата остава

Петя Х.
26.09.22

Непрестанно някой се оплаква, че нещо му е отнето:
славата на поет в частност, общо – свободата
любовта, родината, месото

несправедливостта е майка, баща – автомобил Тесла

всеки ден отнема, така да се каже, младостта
некротка, вързана на каишка за водосточна тръба

запушена, преливаща водохранилница
от ръжда и сухи листа

напротив, дадено ми е всичко
понеже не очаквам нищо
състоя се от плюсове с кукички и техните гостоприемни минуси
полюси в мрежа и дълбинен кит, всъщност весел
който изпраща изящни ултразвукови сигнали
насред тъканта на стихотворение от филц и коприна

за забавление
и да множи празнотата

с библейска прецизност –
ако нямаш нищо, и него ще ти вземат
но никой не може да ти отнеме обицата

Петя Х.
25.09.22

С малката тъга, подхвърлена пред вратата ми
като дете, от което някой се е отказал
не без угризения, не без болка в гърдите
вървя под сводове от липа и дрян

кой изобщо е твоят любим
колко слоя отчуждение
колко кръстовища, докъде ръцете

катерици с по-рунтави опашки
заравят в градината новите орехи
водното конче краде съня на осите

крили сме били и ние насъщни съкровища
ако сега ги изровим – кухо и гнило

но не изравяме, вярваме, че
докато не търсим, нямаме причина
да поискаме сметката

с чужд вързоп
търся най-близкия интернат за тъгата

Петя Х.
22.09.22

В задния двор

Троянският кон, който никога не е влизал в действие

потънал в пръстта, пуснал корен, вързал дренки под ушите като обици
грива от зелени клонки
крив, сочен, жив
ако го одраскаш, ще кърви

чудо ли е станало или
чудото е самото търпение
отказ и бдение

да не влизаш битка
да не служиш
да порастеш от порязаното
ненужен

да попилееш труда на създателя
напразна хитрост, коремът ти празен
зарязан

ако си родéн дрян, дрян пак да станеш
безславен

без теб, без заплата
същия ход на войната

Петя Х.
21.09.22

Затварят се слънчевите порти
няма какво до отнесем
от огнената вътрешност на мечтата

въпреки че не се осланяме на мечти
когато видим хамак, завързан за
два невъзможни дряна
лягаме, люлеем се, падаме

звук по звук обелени илюзиите
на светло
на тъмно
на светло

топло, студено
сухо, мокро

грейнали дренки, недоразвити сърца
сведени до същественото –
захар и киселина

ципа, костилка
вътре в костилката –
вкус на ванилия
а под ванилията – битум

отвън безпощадното червено
багри белите платна
багри възглавничките на пръстите
имали смелостта –
обратно на просветената си отчужденoст –
смелост за пукната мечта

Петя Х.
19.09.22

Сама съм, други няма
върша дребни човешки дела
работя, мия домати, бръсна се под мишницата
нищо велико не ми е свое

ако се порежа, вадя си чревца
деца били питали дали и Господ е будител
отговорът е „да“, доколкото Бог е всичко
отговорът е „не“, доколкото Той не се занимава с национална кинкалерия

в дерето от грапаво яйце се излюпва змей
разгъва за първи път влажни крилца на цикада
залита като бебе с тези кокоши крака
млад дъх на терпетнин

пита се дали змеят е лошият или лошо е времето
от защитна позиция горе на ръба
Вси Светии Жоржове & Жоржети
му хвърлят копия, ножове и фуркети

метрото спира
и на всяка спирка тези, които отиват, слизат
тези, които отиват, влизат
влачат победите си с карфици под ризите

Петя Х.
14.09.22

Стоях в средата на нещо
което можеше да бъде езеро, престрелка
или дъното на яма

няма ли веднъж и мен
някой да ме спаси

да дойде лодка, да настане мир
корен да се спусне до подземното царство

нищо повече

но не бях нито гладна, нито жадна
слънцето – благоразположено
перспективата — сложна
пък и от малка знаех, че неволята учи

затова счупих колелото насред пътя
легнах с лице към небето
и запях

Петя Х.
13.09.22

Колко много пропилени приятелства!
Онова лепило, което ни привързваше
когато бяхме деца
се е втвърдило в тубата
макар че и в калъпа си на дете
отхвърлях повечето хора
по стълбището надолу към училищния стол
или нагоре към залата със звънтящите триъгълници
малцина можеха да говорят с жълтурче и жираф
на един и същи език
на един и същи етаж
(ще ви издам тайната – езикът на фибата)

сапунените мехури се пукат на перваза
под формата на съвършени мокри кръгове
тревата – загрозен динозавър –
расте във фугите между плочките на тротоара, вероятно все още
разрушението снася междублокови пространства

и както стоя извън някоя колективна игра
запотено и с оросени до алено хълбоци
някое от децата победители
тичали в тесен кръг с часове
ще извика, избутвайки другите назад

оставете я, тя и без това не говори с никого
а аз никога няма да разбера от приятелство ли го каза или страх

но нека не бъдем подозрителни –
слънцето
на което възлагаме упоритите си надежди за витамин D и растеж
еднакво ни обича
всички деца

а именно – никак

Петя Х.

На всеки поет – по ракета
за старт към трънена планета

а който иска тук да си остане
да замени ракетата си за банани

така за някои поети
ще имаме по две ракети

за някои дори по три
при толкова ракети, иди че си реши

към коя планета първо да летиш
и как на три да се делиш

но и бананите да избереш
един ден ще ги изядеш

и си оставаш без ракета
поет, завързан за планета

Петя Х.
астронавт

Най-после дъжд
дълъг, средноевропейски, монотонен, сив със златни жилки
хладен, хладен, метален
най-после осите обърнаха гръб на изобилието вън и
се вмъкнаха в хартиените си домове
с пълните им складове с плячкосваното цял сезон месо и захар
най-после смисълът се утаи в съдините

във всяка слива – благ червей
но аз съм щастлива със знанието – никога не ги разполовявам

Петя Х.
7.09.22

Небето, както тялото, е неравно:
вдлъбнатини и възвишения, чакъл
грешки, белези на времето
неспокойни и спокойни рамене
трептене и угасване на светове
зъби, косми, жили, пот

небето е тялото на нещо, което
повтаря човешкото плюс своето
плюс друго
перла върху политура, гурещер в улей

по размерите на своята трагедия и обич
то вероятно
надвишава онова, за което може някога да се говори
с езика, комбиниращ до безкрайност
крайните си звуци и истории

обичам тялото, което в лятна нощ издиша
последната кокошка
готова да снесе

великото яйце

Петя Х.
6.09.22

Върху знака за началото на алеята
поделена между велосипедисти и майки, хванали децата си за ръка
е залепен стикер:

„Alles aus Liebe“ – всичко от любов
без конкретика, без глагол

денем под знака минават също
момчетата от училищния отбор по ръгби избягали кокошки
старци с ролатори
треньори по йога, учителят по латински
куче, което се разхожда самичко
момичета с букети от хмел, баракуди
жокеи върху силни коне, мрачни пеперуди

над знака преминават самолети
в последния завой преди пистата
листата на липите се навеждат
и прочитат важно липсата
често върху надписа соколче си кибичи като удивителна

нощем покрай знака преминава
с лека лапа и лисицата

зимата поставя шапка сняг
всичко от любов, все пак
някой някога дали постави под въпрос
безспорното
защо

Петя Х.
5.09.22

Вървях в градината на Вила Ефруси де Ротшилд
в Кап Фера, на Côte d’Azur
същинският макет на рая
(защо ли съществува?
защо земята
с изначалната си грубост не го опровергава?)

вървях и бях щастлива, щастлива с щастието на цветята – без време, без посока, без желание
с вода и тичинки, разбрала, че

ние повечето няма никога…

няма да постигнем никога
разкоша на езерото с рибите
интровертността на лилиите
мъха по гордите гранитни колене
на статуите, безцелната наслада на водоскоците, финеса
в бавното танцуване на корените
около каменните парапети
далечината морска с белотата
на падналите облаци и яхтите

неоренесансовата ненавременност
приятелството, любовта, дори и вярата
макар че вярата е лесна за постигане
както смъртта и чудесата

постоянството обаче се възнаграждава
целувката обратно построява
растителния храм:
обичай и се откажи

Петя Х.
4.09.22

Легнах в тревата на септември
сред гущерите, мравките и скакалците

какво небе!, което се забавлява
да разхожда погледа върху бели кълба

всяка осъществена нежност ни разрушава
но неосъществената нежност също
не ни щади

сред гущерите, мравките и скакалците

тревата, върху която е лежано
отново се изправя, без следи

Петя Х.
3.09.22

В пясъка между преплетените следи от хора и птици
в края на сезона – ухо

дали има нещо зарито дълбоко
тяло, структура, корен
или някой е бързал да приключи
тук и сега с изкуството
и е изхвърлил слуха

между криминалния сюжет и Ерос, унил от скука
избирам тихия жест на
свалянето на обица

Петя Х.
1.09.2022

на Тома Марков

Италианските летовници горе на балкона
за какво си говорят
за bellissima
за amorе, ясно
понякога плавно минават на френски за храната и le château
понякога казват нещо за gelato
и за някаква хърватка, ако правилно разбирам
някой вика баща си с уважение в гласа: papa, papa
и добавя нещо за familiа
и нещо на español
Намирам се в клише на Лазурния бряг
и говоря езиците както поповата лъжичка владее блатото си
Всички са влюбени и слушат стари хитове, смеят се
навлизайки в последния ден на август гръмогласно
колоротно, същи евровизион, шансон плюс естрадa
един подхваща бойна песен за батальон
Прехвърлям новините – Горбачов
умрял на 91
Зад къщата с обичайния трясък
по разписание през нощта преминава
бързият влак за Ница

Петя Х.
30.08.22