Vogue Scandinavia IV

22

15 най-добри рокли за гости на сватба

сезонът на прекосяващи шосето жаби е в края си
незабравки уверено приканват към забрава
пътуваме към свaтбата на слънцето с мечката, понеже вали
ще се състои във влажен дол
горските обитатели са избърсали от кал и чувства камъните
и пушат върху лилиума бели лули, ах, памук
питки и мед в изобилието на вярата в щастливата развръзка
на живота от козина и лъчи
в ръкава е скрита табакера със седефена вътрешност
и в табакерата цялото се повтаря
кат по кат от първия стих

изведнъж наскачаха последни жаби по асфалта
добре, че не носехме 15 рокли в багажа

Петя Х.
19.04.
“XXII“

Vogue Scandinavia III

22

Черни кожени боти за всякакви поводи

Обущарят се погрижи за подметките
прецизно зачерни ръбовете
смени и износените стелки
малко неща напомнят така отчетливо за загубата
както чифт износени обувки

далечен тропот в акустични подлези
полукръгове с върховете в пясъчна алея по време на разговор
свидетели на размяна
от ръка в ръка
от устни
настъпателни, подпиращи тежки врати
преди края
лявата е държала чаша с шампанско
дясната е хвърляна срещу дракон

по линия на тъгата питам обущаря
дали може да поправи скъсано друго от кожа

Петя Х.
18.04
“XXII“

Vogue Scandinavia II

22

10 задължителни кафяви якета за новия сезон
тръгнал да катери заснежената планина
когато се уморил, легнал в пряспа край едни селскостопански постройки
с разперени ръце, очи към синия кристал на небето
където високи черни ангели въртеливо прииждали като букви
все по-прозрачно дишането, все по-тежко тялото, все по-леки желанията, много за четене
всичко се топи в новата вечна жега
пряспата се оказала лепкав говежди тор
омазан се замъкнал до колибата
и дълго търкал старото си яке под чешмата
каналът се задръстил
в мивката земна вода и слама като промит дом се заизкачвали до ръба
до ръба
казал
да прелее
казал
черни ангели спускат
10 задължителни кафяви якета за новия сезон

Петя Х.
17.04.
“XXII“

VOGUE SCANDINAVIA 1

22

10 задължителни шапки срещу внезапен дъжд

онази горска гъба от детството
под която се намираше винаги място
за поредния окъснял бръмбар без бомбе
заставаха все по-близо, но кръгът растеше
и на някои им се откъснаха крайниците от тялото
в опит да държат целостта на принудителните приятелства
под психаделичния чадър

аз, напротив, стоях винаги в скандинавския дъжд с гола глава
по-ниска от ягодите, постoянна сама скала
със себичен език за трошене на чакъл
хладна и готова да пореже
верен приятел на мъховете и оптическите илюзии

след дъжда се спускаха в лодки от орехови черупки
по пълноводнитe потоци и през бързеите, платната от прясна шума
пееха, някой свиреше на флейта от сламка
шумоляха с рогца, пиеха от издутите капки

и аз бях там
всичко научих изцяло и упорито
от любопитство
през естетиката на отчуждеността
на разстояние
10 задължителни шапки

Петя Х.
15.04
“XXII“

РОЗА ПО РИЛКЕ

22

лекотата, с която взаимно се раняваме
е роза
извън всичко

радостта, която взаимно ни ранява
е роза
ничия, по-скоро моя

росен въздухът над града
в черупките – тихи езера
ние, залутани в свободата

Петя Х.
14.04
“XXII“

НЕЖНИ КРИВИ

22

Докато наблюдавам цветчетата от прецъфтелите череши
полепнали по стъклата, изранени петънца, още влажни с живот
най-после само безполезни, смущение
на целостта и формата, кръгла шега
под езика на времето и книга

си повтарям като заклинание:
красива гледка, но аз не съм поет
аз съм ръка, която плъзга витрина

какво значение има

поредната пролет
върху подвижни повърхности
които удължават точките в криви

Петя Х.

КРОТКА РАНА

22

Параклис с черни паяжини
и мраморният бюст на някой
заслужил паметта ни
усмивката по вечната уста
бръшлян с отровните листа
трептящи доверчиви длани

на рамото като покана
е кацнала саждива врана
и щом устата проговори
из мраморните си окови
порталът глух ще се отвори

животът ще се преповтори
под формата на кротка рана
като разкъсване, като лъжа
като строшен гръбнак
и вярата, че ще зарасне пак

Петя Х.

Краят на поезията

22

Там, където свършва поезията, започва животът. 
Не е място, не е време, не е труд. 
То единствено, само, сърце с програма, 
ум с кислород. Цяло. И ход.

Фрактална фигура, например броколи.

Петя Х.
2.04.22
“Извор никъде“

TОЧНО

22

5 см. в пръстта
10 см. едно от друго
се полагат семената
на лютичето, премерено
е всичко в природата, но
винаги остават няколко 
безцелни сантиметра
отпуснати със смях и хаос
за личен смисъл, би казал някой
за изкуство, за чучулига

така лютичето познава
ръката, която го издига
така ръката оправдава
неточността на цветята

Петя Х. 
31.03
“XXII“

РОЗА

22

Розата на вечерното заспиване
е синият аромат на чисти студени завивки
борове, смола, суров дезифекциращ лъх
нощната сплетена на хлабава плитка коса
двете възглавници под прав ъгъл
по-ниската за бебешка прегръдка

и ти ли цениш съня като музика и сирене
с мухъл, като дракон

бързо трънче в малкия ляв пръст
безкрайните коридори на съня и мечтата да вървиш, да вървиш
благост твоя, сам в своя център
господар на битието си, бивол в окото си, око в око

дългото кино, изкачването на конусовиден хълм към храм
с плъзгащи се врати, където
в залата мъдрецът те очаква
както всяка вечер от векове
навън расте бамбукът на нощта
и чер молец се снася в хиляди яйца
без да разменяте поглед
с мъдреца потегляте от стая в стая
разговаряйки за същности:
за череша, за кристал,
за безпределния ти свят в ума

докъде проникнах в пустотата

аз мога ли, го питаш
и мъдрецът
винаги през смях отвръща
и това го можеш
и това, розо

Петя Х.
30.03.
“XXII“

ДОМ ЗА ВСИЧКИ

22

И защо тази грубост към човека
в омазания с боя и вар син гащирозон
който се опитваше с двете международни думи карта и кафе
да поръча и да плати
объркан, отговяращ на всеки въпрос с да и да
показващ празно портмоне
извинявайки се с отворена длан

какво има за питане, какво друго значи
кафе, кафе, кафе, кафе
кафе за човека с банковата карта

защо тези резки движения
защо това езиково неразбиране
прикрило нежеланието на келнерката
да се занимава с тези износени ръце

той просто строи родината ти
ако родина изобщо има

строи дом за всички
за лютичета и за пчели

Петя Х.
30.03.
“ХХII“

ВСИЧКИ МЕ ЗНАЯТ

22

100-годишният купува книга
за рождения ден на внучето
купува книга и за рождения ден
на правнучето, купува книга
и за себе си, казва: то аз
дали ще я прочета
толкова рождени дни се събраха
всеки се ражда у нас през март

ще я прочета
на излизане

му държа врата на книжарницата
отворена като книга
гласът му е остарял в глас на жена
носът му лисичи и с боровинка

отвън хора с пастелни блузи
се снимат под белоцветните череши
в които пчелите божествено четат
нектар и хорор

на излизане ме поглежда и казва:
всички ме знаят,
венчал съм дори книжарката

Петя Х.
28.03
“ХХII“

ВЕЧНИ НАСЕКОМИ

22

Времената са отменени
изобилни насекоми
се блъскат в стъклата
повторението поражда
ембрион време
и го отменя

ние стоим в центъра
на липсата, на безнадеждата
на отсъствието на колела
които да търкулнат път

какво слънце
каква жажда

Петя Х.
26.03
“XXII“

Черупки

22

Птиците и хората си приличат
по
кости, крайници, нокти, яйце
пият вода, пеят, водят битки
при пълнолуние летят по-високо

моя малка тъжна обида
приличаш на изхвърлена мида
неуместна, в житна нива, върху метал

голямото достойнство на птиците е
че измежду тях няма тарикати и трикраки столчета
честен удар с клюн
свобода и контрол
независимо движение

вечер зов
сутрин перла
на обяд празно

Петя Х.
24.03
“XXII

Равнина и хобот

22

Навън се състои
от гънки и тайни коридори
за дом на земните пчели
и техните стада
стрели от светлина към щита на смеха

навън е надиплено платно
просторно повече от зримия простор
окото носи знание за тъмнина
в която съхранява целостта

навън прашец, навън мотор
из моята леха насочвам жадния хобот
към лупата от гъст сироп

навън е трудността
крила ли нося, нося ли товар
по фигурите на пръстта, в балоните вода
високо с воля, бързозвън

защото ето я целта
за равнина и за хобот
целта е равна на живот

Петя Х.
22.03.
“ХХII“

ИЗВОР НИКЪДЕ

22

Всичките ни
чувства
със странните имена и нюанси
с индивидуалните им пискюли и прояви
издайното до дъното окотрепване на ръка, напрежение в лицев мускул
руменина, пребледняване, крясък
безизразно лице, скрило каквото и да било
широтата на някаква мечта в тясното на тялото
задънените изходи на ревност и завист
синьото, поезията, жълтото, яростта
мълчанието и прекаленото говорене
те, емоционалните гроздове, другите
по скалата от кич до възвишено
не ни принадлежат

не ни принадлеждат
преминават като прошит конец
през времето от първия човек до последния
свидетелстват, че тялото откликва
че провожда

къде съм аз, моля, в копнежа си
който ме надмогва и побира гласове и късчета чужди дрехи
гледам огъня с инстинкта на човек преди хората и не се разбирам
страхът ми е нощна пеперуда и не се подчинява на ума
казвам „аз“ и побирам пръстта и рудата
казвам „ти“ и побирам пръстта и рудата

единствено празнотата ни принадлежи

обичам е празнотата
в която ясните думи звънтят и
струят като вода
някъде далеч и нататък

извор никъде

Петя Х.
19.03
“ХХII“

Endspiel

22

Като гръм от ясно небе
защо точно на него
защо точно сега
защо точно на мен
защо не след две години
нищо нямало вече смисъл

всичко се срутило, битови подробности
картините още не са окачени на стените
какво ще кажат съседите

слушам траурния плач и противореча
всяко време е време и за смърт
всяка причина е причина и за смърт
всяка картина може да се окачи
смисълът не произлиза нито с тялото, нито с неговия разпад
животът, да, жестоко е, се интересува единствено от живеене
глад, умора, болка, поезия

други ще кажат друго
други умеят по-добре разчепкването на чувства

мрежите против насекоми раздробяват гледката на подредени зърна свят
колко величествено, колко красиво е

състрадатателно, с достойнство
логически издържано, етично

Петя Х.
16.03.
“XXII“

Charité

22

Психоложката ме повежда по дългия коридор
и когато спираме пред вратата със странна дръжка,
напомняща на лост в корабна каюта,
тя пита:

влизали ли сте друг път в интензивно отделение
на прага на ада
в небето без самолет
под земята през Стикс
под гардероба на тясно

лицето ми в маска, очите ми кръгли

и тя допълва:
вътре е тихо и светло
застанете първо далеч от леглото
и погледайте тялото като тяло, което спи
доближете се, когато поискате

и тялото беше розово
чисто
и спеше със сън извън съня
не ми беше нужна дори смелост, а си носех в излишък
гърдите се повдигха под пепитената пижама
сякаш се изпълваха с боров щастлив въздух
тръби, екрани, шнурове, торби с течности

красиво и доволно тяло
в несъвместимо с живота съгласие

и изглеждаше тялото вечно
беше топло и меко, ново в края си,
и когато му казах „Щастлив ти път, Ханс“,
тялото преглътна

Петя Х.
15.03
„ХХII“

БЕЗПРИЧИННИЯТ СМЯХ НА РИБАТА

22

Онзи ден търсели да си купят къща
планове за деца, кичест рододендрон на показ
с корените направо в общата им земя
а днес се разделили

и какво от това
нима е странно

първо приятелите ми се женеха
после се развеждаха
сега умират

раждат се отново в чужди деца
по волята на шеговитата природа
или като стръкове лавандула, като пеперуди

какво за любовта? нищо
абсолютно нищо от това

там, където се създава дом
или се вдига сватба
където единиците се сливат в общо
там любовта е сияйната опаковка
на целесъобразността

но любовта е въпреки всичко

неплодородна скала
непотребна черупка
недоимък, глад, скука
скъсано, счупено, късно
безпричинният смях на рибата
светлинката в кристала на абсурда

ако имаме смелостта
онова, което остава
когато люспа по люспа
отпадне всичко друго

Петя Х.
14.03
“XXII“

КРЪВОСПИРАНЕ В КОСМОСА

22

10 минути преди полунощ запя славеят
в тиса под прозореца
рано е, въртя яйце в ръка
удивена от координацията на пръстите
усета за прецизен натиск
ръката е езикът на ума
тактилна радост
петнисто яйце, със смешни грешки в отлагането на калций
затова – острови
многобройни, с назъбена брегова линия
атоли с плиткокоренна растителност
коралови рифове, нападнати от лакомия трънен венец

гледан отгоре и извън времето
колко е красив, как е вечен
светът, когато го обичаме
как е снесен само за себе си
после дарен, изоставен, населен
от цветни маймунки и тигри и броненосни въшки
потоци, бързеи и хайвер
газ за дишане
горе и вътре
колко простор и път върху яйце

как обръщаме знака на разрушението
как ще лепим големите рани с лепенки от желатин и клетки кожа
с точните размери на разкъсаната тъкан
технология от 3D принтер, който безпроблемно копира бреговете на раната
и кръвоспира дори в космоса

как е опасно и все пак крайно
доверието
да въртиш яйце в ръка
да държиш всичко и да издържиш
защото можеш
можеш, просто

колко безобразно много пролет още
10 минути и после, и после
овална и цяла, със зъби и горещи възглавнички на ушите

и славеят в тиса, независимо

Петя Х.
14.03
“XXII“

ФРУКТОЗА

22

Един силно общителен човек
понеже не познавам никого
и обратното

кръговете ми от хора, близки хора, хора
са ситни сапунени мехури
продухани през тръбичка

преобразуване на копнежа
за близост във въглехидрати

един силно общителен човек
е дърво с пресни прорези в кората
да сълзи сладко за радост на муха и пеперуда

кленов сироп, брезов сок, смола, каучук

потребен, понеже винаги надежден
мълчалив – кое дърво говори?
бъбрив във вътрешните си годишни кръгове
загледан с отворени хлорофилни длани към светлината
сам до същината
монозахарид

Петя Х.

РЕЧЕН ТРАНСПОРТ

22

Високо върху скелет на дърво
из влажните поляни на Рейн
жерав, виж, роши пера

нататък, отвъд реката
тромавите комини на химически завод
бърват кръгли бели овце

а зад тях надолу, надолу по водата
далеч от всеки поглед
е потеглил кораб

с товара
към целта
пясък, ламарини, киселина
ръжда и друго скрито

безцелно име
като жерав и комин

Петя Х.
11.03
“XXII“

ПЛЮС НА СВЕТЛИНАТА

22

Запалени, стройните платформи с лампи
над игрището са плюс на светлината
илюзорно удължават деня, задържат
притока на вечерта зад дигата на
някаква мечта, играта продължава
и сякаш има още да се вземе, добавено е време
преди вечерната молитва на коса да поеме
към билото и по-високо, по-високо
секундите изливат ослепителни зърна
от разточителната щедрост на лъча
в ненаситно черните гърла, секундите
които обръщат хода на играта
възможности да тичаш до чертата, да вкараш
решаващ гол, да погледнеш друг
в очите, да помълчите

или нищо от това
минус светлина

Петя Х.
9.03
“XXII“

ТЪРСЕНЕ В ЯСЕНА

22

Един кълвач усърдно оцелява в ясена
цял ден повтаря ударите по кората
зелен корем, проблясва сабя
понякога успява, по-често не
по-често не
по-често не

тогава
кое държи равновесието на нещата
животът смъртта в засада
смъртта живота за наслада
яйцето заради континуитета
тишината преди за първи път глада
радостта от някаква прашинка вяра
защо мечтая

ако изобщо има равновесие
ако няма

създавам го поне
из ясена с митологична яснота
с ударите на сърце, по-често не
по-често не
по-често не

Петя Х.
7.03.
“XXII“

Пъстърва

22

Ледена вода тече върху ръцете ми
извиква внeзапно усещане за близост
реално като времето в часовника
сякаш си зад гърба ми и те познавам
ледена вода тече върху ръцете ми
извръщам се и ти се усмихвам
тъкмо да кажа: „красива неделя, нали 
пъстърви скачат в реката“, но тогава
се излива потокът на световната катастрофа 
ледена вода тече върху ръцете ми
война, война, война, война, война
и дори не е нужно да се уверявам 
въздухът зад мен не носи 
очертанията на човек, въздухът грозно гори 
дори нямам право на тъга
нали имам ледена вода

Петя Х. 
6.03.
“XXII“

ВЪРВЕЙКИ (несполучливо заглавие)

22

Силни думи се хвърлиха
превъзходни, удобни бонбони
една ме удари, аз не удрям

нищо
пак ще стана
винаги до мен върви отсъствието
и ми подава спасителна ръка
на която не мога да разчитам

затова не разчитам знаци и охлюви
аз пиша
сама

Петя Х.
5.03
“XXII“

МЕТАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ

22

Усеих се като карфица
лесна за губене
опасна до смърт
но в повечето случаи
бляскава чертица метал
без особено значение

щеше ми се да предложа
изненадващ край
или началото на вълнуващо
антивоенно стихотворение
в колективния грохот на дните днес, но


просто да ти кажа лека нощ

Петя Х.
4.03.
“XXII“

МАЛКА НИХИЛИСТИЧНА ПЕСЕН

22

Кога загубих навика да държа раменете си изправени
под товара на дете ли
по дължината на една алея ли
по невнимание
нарочно

не, аз не съм

нито тези рамене са моите
представлявам само онова, което искам
и със силата на тази живяна
съзнателно свобода
мога да изправя всичко –
жълтурче в тревата, стрелка
нищо

Петя Х.
03.03.
“XXII“

СТАВИТЕ НА СВЕТЛИНАТА

22

В стаите блъсва аромат на ягоди
това е заради топлата светлина
която обича
както обича
без да се съобразява, сърцевидно, аграрно, сега
светлината би трябвало да чака в ъгъла по-добри времена
или да е политическа по волята на деня
да постъпва морално вместо естетически
(тази дилема е затрила не един смелчага
ще затрие и светлината
едва ли не)
дай ѝ пространство и я остави да строи
да пренася вестта на ягодата върху острите си рамене
фотосинтеза, антитеза, соларна клетка
ставите на светлината
ѝ позволяват да свива зад ъглите
и под таванските греди, да се протяга
да скача, да държи
да движи сръчните си пръсти във
формите на всички знаци, обича
тактилна ягода, от тук до теб
където и да си
и обратно

Петя Х.
1.03
“XXII“

ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ

22

Това е нашата мечта, 
че нещо толкова чудесно ще се случи, 
че трябва да се случи
У. Х. Хауге

Дълбока оран 
браздите – кервани камили
някои с още свежа трева върху гърбиците
полюшвана от вятър или поглед 
коя е
мечтата, която носим в коремите си
сити от зима, гладни за слънце? 
че нещо толкова чудесно ще се случи ли? 
че неизбежно ще се случи? 
че семе и грудка ще легнат в земята
камилите ще тръснат гръб, керванът ще отмине
отсреща ябълковото дърво ще цъфне
пак

така или иначе

Петя Х.
27.02
„XXII“

ОПТИКА

22

Приближаването е грешка
винаги е било, от първа глътка въздух
близост до храна, човек, потребност от защита

погледнеш насрещния в очите и вече си предаден

ела мой счупен език, моя мравчице поезия
допълзи, неприютена и мрачна
нека да полегна на твърдия ти гръб
само колкото да събера сила
да подредя кубчетата на малкото съмнение върху голямата вяра
безнадеждното в сърцето на надеждното
нека ме поболи от слабата отрова на ухапването ти както боли цвете
нека никога повече не ми е нужно друго
освен мълчание и път

може би все пак и нови очила

Петя Х.
27.02
“XXII“

СРЕЗ

22

Когато ножицата се разтвори
вече е срязано
въздухът, фолио, вярата
пъпната връв на съня, значи –
мечтаното, значи –
контролът на ставата
да не забравяме – ножицата
я движи ръка
пръстно движение около длан
която отхвърля

Петя Х.
26.02
“XXII“

КРЕДА–ТЕРЦИЕР

22

Масовото измиране на динозаврите
и другите
преди 66 милиона години
се е случило през пролетта

значи
любовни викове, яйца
опашки стройни в младото зелено
цветя с гигантски плодници и сигурно роса

и сигурно усещане за сигурност
защото небето е така красиво
когато в него светят огнени кълба

и после всичко се е свило
гигантски писък – в графит и диамант
под кора от лава и над нея – тишина

сега

жив малък гущер върху камъка —
така природата подписва
живота въпреки смъртта

Петя Х.
24.02
“XXII“

ЖЕТВАРСКО С МИШКА

22

В чашката на онова, което имам да кажа
е любопитна мишка, спира, тръгва
мие мустаци
знае както само сивото знае
наблюдава през лупата и преоразмерява
от една страна – каква теснота на движение
от друга – какъв простор
а отвън се е люшнало едното нищо
като житата, до които никога не се достига
но знанието стига

Петя Х.
23.02
“XXII“

НЕЩА, ЗА КОИТО ИСКАМ ДА НАПИША СТИХОТВОРЕНИЯ

22

Шлепове по реката, с контейнери, или с бели пирамиди от сол, или с черни пирамиди от чакъл

Придошла река, наводнени поляни, дърветата с вдигна и ръце, потопени до гърдите

Узряло сирене от нидерланските натюрморти на 17 век; също чаша за вино от зелено стъкло, чаша за общо пиене на бира, разграфена, бели дълги костни лулички с поизсипан тютюн на масата, празни тефтери, калъф на лютня, позебелен половин лимон със спусната спирала от кора, ножче с рогова дръжка, фазан, маймунка, бял пудел, рак

Велосипед с ръжда, изкривени колела, спаднали гуми, избелели до антрацит на слънце, разпрани, отдолу се показва бяла свежа тъкан

Ротердам, огрян сутрин в архитектурния ексцес на Рем Колхас, асфалтът блести посипан с диамантен прах и по моста шляпа по джапанки най-красивият мъж на света, върху рамото му жив огромен гущер на златна верига

Калинка с пречупено крило зад ухото на каменния Буда в дзен-градината

Улица в края на града, водеща към гората, последните къщи, последна кофа за боклук, последна улична лампа, мъхнат хладен полумрак на входа на гората, знанието за непрогледен леден мрак навътре, знанието за отвъд ледения мрак, знанието

Копринени буби в гореща солена вода, нишки, объркани, хаотични, влажни, още с памет за кокона и черницата, как се изправят, подреждат, тръгват успоредни влакна, навиват се, сушат се, блестят, жилят, режат, монголски войници с леки, но груби копринени униформи, кости, слепени с коприна, съшити с коприна намерения

Музика, нахлуваща през отворения прозорец от друга кола на бензиностанцията, обръщаш се, искаш да знаеш повече, искаш да знаеш всичко точно за тази мелодия, искаш да скочиш, да отвориш рязко вратата, да изтичаш и да попиташ, извинете, какво е това, но автомобилът вече потегля и отнася музиката си, и свеждаш глава, потъваш в себе си, опитваш се да задържиш мелодията в кутията на ума, но при всяко повторение на фразата нещо се променя, нещо изтича, нещо се изсулва грозно, нещо друго се намества, докато безнадеждността не се настани като червенобузо доволно дете без глас, готово да те изяде до костица

За стържещия смях на кукабарата от стихотворение на Лес Мърей, чута една сутрин в невъзможна географска ширина, защото вярата в птица стига, но беше любовият вик на един жълт кълвач със склонност към екстравагантен тон и едно дърво, за да има причина

Машини, които пращат разбираеми съобщения и даже са забавни, кокетничат, пускат цифрови шеги, изградени върху по човешки глупава грешка в логиката на съждение

Гарван как пие вода

Усещането да си в самолет и да прелетиш ниско над къщата си, да видиш дърветата отгоре, да превъзхождаш най-после по нещо птиците, може би дори и ангелите

Как настъпва май и не си сам в духа, не вярваш, че е реално, но е, а това е смешно… една малка горска ягода под езика за доказателство

Как се залутвам в Дяволското тресавище, през пасбищата на бели крави и покрай свежи стръкове червен напръстник, а насреща ми Рене Рилке в лошо настроение, на път за Париж и несигурен във времето

Малка съм и ходя между тъкачните станове в цеха, тракащи чудовища, толкова е шумно, най-шумно на света, по-шумно от това не познаваш, толкова много конец, мирише на мокра вълна и жените сноват от стан на стан като кротки биволи

Живея в операта

За бързи автомобили, все по-бързи, все повече скорост, гладък асфалт, с люспици блясък, все по-далеч, бензиностанции с автомивки, пренощуване в градове, в които нямаш друга причина да бъдеш освен умората, откритието на радостта от топла проста храна в кръчмата късно и радостта на местните, породена от твоята радост от храната, взаимната благодарност, двупосочно, кръгово, толкова малко, толкова значимо малко

За после

За високи мостове над морета, Йoресундският мост и другите, морски орел с риба в човката, между острови, просто път, може и без цел, най-добре без цел, но винаги север

За Бременските музиканти

За теб

Петя Х.
19.02
“XXII“

ОНОВА, КОЕТО НИ Е (приспивна песен)

22

Малка синя сова
между веждите ти каца
носи сън и сън отнася
синьото яйце си снася
и в гнездото на ума
сини всичките деца
сини човки, синя песен
връз синчец в дома занесен
тръскаш сънени уши
перлите ще проглушиш
совата се полюлява
веждите ти овладява
синя клетва се явява
птичата уста я дава
но с глава и не помръдва
нокти сигурно забива
мига кръгло и не мига
бди, решава, трае
с мишка вечност си играе
зрението ти отмива
бяло в бялото око излива
с жълто ириса ти храни
черно от зеница пие
а в сърцето ѝ се крие
онова, което ни е


Петя Х.
18.02
“ХХII“

В ОЧАКВАНЕ НА УРАГАНА

22

В ОЧАКВАНЕ НА УРАГАНА
не предприемаме нищо
ще мине, ще преобърне каквото още не е обърнато
и толкова, готово с всичкото
и друг път е вяло със 120 км. ч., че и с повече
на сутринта лежат ясен и череша върху изрядната градина
като палени кибритени клечки върху масата в стаята
лалетата и вътре, и вън – без промяна
виждала съм отнесен като лист хартия покрив
подгизнали мазета, плъхове с краката нагоре по водата
жертви – винаги – милост за хората и животните, ако може, но не може
цяла нощ ще вият сирени в синьо и жълто
скършени гигантски клони от липите върху уличните лампи
с отпрани стъклени корпуси
скъсани електрически жици
оранж в небето, някакви побъркани дракони
самолети по пистите с трептящи крила
локви езера с брегове от брулена кора
ще свири тънко през отвора на пощенската кутия
и ще щрака клапата на отдушника в кухнята
тази година в кюнеца няма гнездо
някой остър повей ще повдига ред керемиди
и ще ги връща на мястото им
с изненадваща еластичност, и пак, и пак
в секвоята ще се вкопчат с малките си нокти
градинските птици на годината и ще оцелеят без звук
защото нямат друг избор
секвоята не пада, това го знаем
секвоята не е дърво, а събитие
една настоятелна другост в другото
понякога в топлите дни се опитвам с часове
да обходя с поглед дървесния ѝ свят
състоящ се от звук и боричкане
някой я е посадил тук, но изглежда сякаш предхожда къщите и дворовете
ако секвоята падне, от къщата няма да остане и една стена
реално къщата лежи върху някой от корените ѝ
всички къщи и дворове наоколо лежат върху корените ѝ
но от всички хора на тази земя съм ѝ пространствено най-близо
макар да не съм близка с никого
в секвоята има топки, кораби и ангели
смешно е някак, дори не съм оттук
но и тя не е
и не стои в моята градина
но и моята градина не е моя
със секвoята обсъждаме ненавременността
слънчевият чадър е мой
по време на ураган чадърите са най-опасното оръжие, мир обаче, от мен – мир
аз съм разоръжител
свит, завързан със здрави въжета
лежи жълтият му труп на терасата
ризата му трепти, обичам победоносните си тактически решения
по време на ураган чакаме да ни отмине
четем изкусна литература, вярваме
в щастливата развръзка, държим се спокойно


Петя Х.
16.02
“ХХII“

ZEFIRO TORNA

22

Дали имаме нещо против Зефир
който преобръща саксиите с тежките зюмбюли
безобразничи в кофите с пръст, в тях
презимувалите сиви треви, без втори живот
хвърля пръст и шишарки по стъклата
мъти съня
и се държи самоуверено като младостта всяка ранна година
с вярвата само в себе си и новоткритите си ланшни истини
под формата на напористи луковици и мустачки

какво можем да имаме против вятъра –
единствено вдигнати платна
и добър опит в навигацията

Петя Х.
15.02.
“XXII“

ГОРСКА ПРИКАЗКА

22

И тя го хвана за ръка
и го завлачи в гората
до бездъх и му се смееше
как се спъва в издути корени и пада
вдигаше го с устни
хвърляше му мъх по главата и изобщо
безобразно
танцуваше от различни посоки
и се криеше зад сребърната нишка на паяка

гризяха шишарки и пиеха от вдлъбнати кори
и небето спускаше елени, угаснали преди времето
и благодарни бяха елите
и пътеките се преструваха на ями и тунели
и в най-студеното светеше ничий лъч

когато се загубиха
го пусна да се лута
в кислорода и избухващите петънца живот

строй тази катедрала, каза
строй на вода и песни
защото свободата е любов
както и обратното

Петя Х.
14.02
„XXII“