Толкова много не харесвам,че светът ми се разкрива в цялата си честност. Размагьосан, оголен, първичен. Готов да изрича точно. Безезиков. Прилича на невинност, но е логика.Причича на Ницше, но е Рилке. Прилича на спектралната обич на лъча и призмата. И е точно това. Една окъсняла пчела,потърсила временен подслондо сутринта или до следващия сезонв ажура на…

С вишнев сок и дъх пристигапод листака в летните дворидо ракията и мандолинататънка песенчица ресница тиха като котешка лапакехлибарена на цвят, отвътре комарче да светикротка като буйната ти дъщеря, когато гушка кокошка за бавна снимкас резките извивки в чорапа на жена ти, от острата вълна, със стръкчета сенов памет на овцата и поляната– такава е…

Хоботът на пеперудатаувеличен 50 пътие лъскава змияувита на спирала така природатаспестява място и енергия и се забавлява подобно на градинския маркучприбран на колело в баракатада не препъне някояи някой винаги се спъваза радост на тревата и корията и ние го развиваме, развивамевъртим по кранове, потропвамепродухваме тромпети, топлим флейтиепруветки, колбички, системиот боровинките до жара на Венера…

В онзи хладен пансион на Мозел, до реката,някогашен манастир с дебели каменни стени,стъпалата дървено барабанят нагорекъм висока стая с изглед.В кулата на поетесата достига от мазето миризма на печено, белина и мая.Светът е свършил, в бившия параклиссе вдигат сватби и звънти кристалът на фирмени банкети,ангели висят по клоните на кестенитеи скучаят скуката на пясъка и…

Грабнах фенера и с кошница слязох до потокав плитчинатапривлечени от светлината, раците изскочиха от скривалищата си какво угощение би билос копър и бира, домашна майонеза и лимонщракане на ножици, стържене на кукии от щипките крехката розова плът, но милост към август и изобилиетомилост към строшените бронимилост към тайните съкровища на съняняма нужда от повече открития…

Тя е красива и едвам кретавъзрастта ѝ – тази на дърветатапод ръка – сестра болногледачкакъм залеза като на състезаниеоще малко и ще ѝ станеслънцето капачка на коляното януари е, среброто по полянитезабравили сме вкъщи ранитезахвърлили любимите в карфицитеприятели с пръстта и птицитеталантите заменяме за смисълденят е бърз като парите и зад завоя на плътта и…

От всички възможни разговориняма да проведем само единили два онзи, в който с изненада откриваме приликите сина цветяи колко много ги свързакак общо е слънцето и пръсттасинхронното помахване с цветчетафосфоресценцията на плътта в гореща нощ насекоми, къпини и noir и другия, в който очакванокато мах на крила в слухаотговорите предхождат въпроситекак дори да се бяхме…

Снощи, докато заспивах с последни светли мисли за света, бъдещето и мен в него, изпитах онази, най-изявявена от всички други носталгии – онази по уюта на вечерите в малка стая с нощна лампа от времената преди, преди социалните мрежи, преди мобилния интернет, преди интернет даже; топлото желание да си сам с книгата, космически сам; това…

Времето минаваи вече вярвамче оградата служи единственоза истинното възприятие на света малка съм колкото маргаритаокото ми е тичинки и незнание колкото и плътно да са подредени дъскитенякъде по дължината на деня и хранатаима една пролукада се надникне оттатък светът етънка лента светлинанаучава цветето и се отдава настарателното пиене на водас крака защото какво имада пазитази…

Даваме имена на днитесякаш сме им родители  но що за родител е поетът —нито създава, нито носи отговорност  отрича се от езикастрани от поезията  сам…  сама с всичко оновакоето никога няма да затрупа с думи за заблуда даваме именаиграем си на богове в опитната градина на битието напълно безсрамни под кървавите портокалирубин ще се казваш ти…

в мъглата влизат корабиизлизат комарчета Петя Х.16.12.21из „Зимни приказки“

Там, където синът ми паднав туфата коприва край пътякогато се учеше да кара колело на трие родина не боли, му казах и го дръпнах за ръкатада, отвърна, никак не болии продължине защото доверието в родителитее по-силно от болката родно е бъдещето, което населявамеумението след болката равновесието на две колела хоризонтът макар и едро казано, Земята е наша… родинаточно толкова,…

В градината растат стъклапо клоните с прозрачни венисе люшкат колби напращелитроши ги вятър каменистплод остър пръсва се в иглипътеките посипани по дължинас кристали и обратното на тишинатас обратното на пухс върха на нервен слухи който тръгне да вървиезикът му ще закървизащото няма безобиден плодбурканът е първичният компоти знайно е, че всяко примерно детебонбон пред круша…

е вечната тема на всеки един животясно еникой не е ходил на репетициипоне не и съзнателноне е повтарял репликите си предварително в огледалотодо откриване на баланса между патос и вярностпреди да се наложи да ги изрече официално забравяме само онова, което никога не сме знаели значи – всичко, тоталноцялата ролянито знаем кои сме, нито защо…

Откъснатият птичи крайник на пътекатаприлича на човешка ръкаминиатюрна, със свити пръсти, синяръка, приключила с движениетои хлопането с нокти по кефамикатаготова да легне межу буците разорана ноемврийска земя  колко сме близки с птиците, в частност в смъртаи в ембриoналната си формаеднакви с всичко живо тоталнинищожни / до важност жадни колко лесно свиваме пръсти  14.11.21Петя Х.из „Зимни приказки“

Прекален патос в жестовете, в казанотообещания за какво ли не, клетвии последващата ги измамашум, готовност, почтиреволюционна руменина а октомврийското слънцениско като уморени очимълчи, което знае непонятни сигнали, код, без ключвсе по-дълбоки пукнатини в родовата ми памет далеч съмаз съм готов орехпренесен в дълбокото на чувалцял живот разстояние от майчиното дърво Петя Х.из „Летни хитове“11.10.21

Богатството да обичаш заради самата идеята това е октомври, всичко е кръгло и готово, обичамсмехът е червена ябълкав градовете ветропоказателите отново горе по кулитевреме е за игри на рицари и феис островърхи шапки ходим, със звънчета по върховете на обувкитесмехът е сирене, и бира, това е… това е октомври, не ми казвай своето имесвирят цитри и барабаните…

Високо в планинатапътят минава през облацитенавлизаме в бялото без ясно начало и крайкаквото се каже тук, то оставатуктвърде стръмно е за обичам теили някоя от по-леките му формипък и кой ли има смелост да отмества с емоционалния лост при тази висока скорост и неясен изходно друго за казване не е необходимообичам те, живот!  из „Летни хитове“ Петя Х. 16.09.21

Под свещената ти сянкаНут, богиньо на небесатакрава, свиня и смокиново дървомайка на всички звездикоято извива космически гръб ини скрива от огъня на слънцетоти, хладен свод – каменно тялоили ленено платно, опънато с въжета между редки дърветаили светла коприна по изпънатите спицисестрица на аркадитезавъртяно цвете с благодатни тичинкити, която по залез гълташ слънцето, за да го родиш…

В края на градав края на последната цивилизация – комуникационнатав края на сезона със зрялата царевицаза биологично горивокогато западът прибира светлинатагледано оттук, както винагиедин черен бръмбар бавно прекосява пътекатав най-ниското на нещатапонесъл нефтения си блясъккъм своята земна дупкавсичко, което притежавам, еедин надежден телефонздрави обувки за бяганеи никакво съзнание за край Петя Х. из „Летни хитове“ 25.08.21

„Кабел, положен на океанското дъно, осигуряващ преноса на телекомуникационни сигнали през ширините на световния океан.“ Източник: Wikipedia  Изтънелите ми разговори сближни, днешни, себеподобни нито какво правим, нито как живеемнито малките, нито големите теми вярата, прах, свободата, центрофугаказано е, каквото имахме да говорим от изворите потоците са се влелив по-широка река, а тя бърза към  Рейн или Амазонка, аз съм…

„daß wir nicht sehr verläßlich sind in der gedeuteten Welt“Rilke, Duineser Elegien Сутрин след сутринпоредното ново откритиев напълно разкрития святОт високото пада карфицаи се забива точно тук и сегаот онази разсипана в началотокутийка на кроячапо невнимание илизащото случайността оформясмислени фигури както и намерениетос последвалото го целенасочено действие оформя смислени фигури – защотоако не бихме съществували заради утринните си малки човешки…

Какво прави поетът, когато загуби вярата си в поезията. Аз дали съм този.И струва ли вярата. Колко. Пейзажът се разгръща като умно сгъната карта –нищо не е било високо, нито с профил. Ясно с яснотата на тъмнината.Липсата на пътеките в гората означава,че пътят е между всеки две произволни дървета и нататък, докъдето стига. Да, аз съм този. Който задава въпроси. Вярва…

Август и всичко е готовонадеждата вече се побирав скритите узрели семкигроздето, динята, сливатаезикът ги стигаумът не е ръцеако имах коза, щях да я пусна да летиНо какви ти кози… затовалети ти, сърце, лети Петя Х. из „Летни хитове“ 1.08.21 –– * Voilà um homme!, казал той според Кнут Хамсун в „Последната глава“.

Какво казва чадърътнапъхан в уличното кошче за боклук нещо за космическия туризъм тези дниили за миграцията на змиоркиот рожденото им Саргасово моредо европейски поток, и обратнонищо за сезоните, движението на мокри облацинищо за загиващия занаят на майстора на чадъри и дъждобранивсичко за олимпийските игри за внезапното микроскопично изместване на слоевекоето преобръща надеждата в безнадеждност, или обратно …

лято завинаги! като заклинаниев което неизбежно вярвамебяхме децаи се учехме на милост към мравките и боровите игличкилежахахе под дървото сенките рисуваха по телата ни живи динозавригледани отгоре, представлявахме две неподвижни часовникови стрелкиаз – часати – минутитезащото естествено бяхме спрели и времетос онази лекота, с коятомалките владеят големите чудеса:лято завинаги!  Петя Х. из „Лети хитове“ 26.07.21